ЗАД ВСЕКИ ЪГЪЛ

Там, където започва тази история се издига жълта къща, със зелен покрив и червена врата. На вратата има чукче с формата на кълвач. Има също и звънец, който изпълнява тиролски песни, щом го натиснат. А понякога не изпълнява, понякога се инати като магаре и човек и една нота не може да изстиска от него, колкото и да го натиска. Тогава същият този предполагаем човек сграбчва чукчето кълвач и започва нетърпеливо да чука с него, докато не се чуят стъпки зад вратата. После едно тънко гласче пита кой е. Ако не последва незабавен отговор, защото например чукащият точно в този миг е зает да гали или пък да се опитва да прогони усукващият се в краката му котарак, който току що е  скочил от най-близкия прозорец, стъпките бързо се отдалечават. И само няколко секудни по-късно на същия този прозорец цъфва едно личице, което с любопитство разглежда посетителя.

 
-   Фърсил, ти си стара клюкарка, това си ти! – ще се обади отново тънкото гласче и момиченцето, на което то принадлежи ще изцъка смешно с език.
 Фърсил всъщност не е нито стара, нито клюкарка, ами си е млад котарак. Но малката госпожица има силно влечение към цветистите изрази и поради това не пропуска случай да се изрази цветисто. Тя е на седем години и половина, висока е сто двадесет и седем сантиметра и се казва Мару. Освен с Фъргил, живее още с едно клепоухо куче на име Зу, което е по-вероятно да се е запиляло някъде в този миг, ала скоро ще дотича весело и ще отпечата мърлявите си лапички върху тоалета на посетителя. Към това трябва да се прибавят и една майка и един татко.  Тях ги споменаваме съвсем между другото, не защото не са значими личности, а защото изобщо не участват в нашата история.
 

Майките и татковците изобщо твърде, твърде често пропускат да станат герои в най-забележителнилните, забавни, вълнуващи, а понякога и опасни приключения. В много случаи причината се корени в това, че са твърде заети да бъдат възрастни, но понякога го правят просто от разсеяност или невнимание.
Трябва да бъдем справедливи и да отбележим, че майката и таткото на Мару не бяха от онези истински възрастни майки и татковци, но пък за сметка на това бяха много, много разсеяни, тъй че вината така или иначе си е изцяло тяхна и после няма да има защо да се цупят и мусят на Мару, че пак са изпуснали веселбата.

   -   Да бяхте внимавали повече! – щеше да им каже строго тя, размахала пръст пред лицата им. А Фъргил щеше да присвие лениво очи в знак на сългасие и да оближе грижливо лапичката си.

Но да се върнем на самата история, която започна през един предиобед, който обещаваше да бъде горещ. Мару се беше разположила в удобното кресло на господин татко си, беше нахлузила на носа си очилата му за четене, а на коленете й стоеше разтворена на буквата Ф голямата енциклопедия.
  -   Нито думичказа теб, драги ми Фъргил – обърна се тя към котарака, който се беше настанил на бюрото отсреща и гледаше с очакване.  При думите й мустаците му леко клюмнаха надолу и той поклати разочаровано глава. – Що за престъпна небрежност! Но аз няма да оставя нещата така, какъв произвол! Да напечатаме възражение! – провикна се тя, като се надигна от креслото, сграбчила облегалките. Справи се блестящо с ролята на господин дядо си, после се отпусна обратно назад и се изкиска доволно.

Фъргил обаче гледаше все така засегнато.

   -   Но Фъргил, миличък, да не пише нито дума за теб все пак си е нахалство.
Той я изгледа малко по-благосклонно.
 

 В този миг на входната врата се почука. Само че това не беше обичайното гръмко почукване, което кълвачът  - чукче  изпълняваше, а едно по-глухо и слабо почукване някъде в долната част на вратата.    
Момиченцето изприпка вън от стаята и се спусна към вратата. Там обаче се спря и се ослуша.

Фъргил също беше скочил от бюрото на прозореца, а оттам с един грациозен скок се беше озовал навън. Така че той имаше преднина и вече знаеше кой стои отвън. Мару не беше достатъчно висока за да надникне през шпионката. Ослушването не даде резултат, навън не се чуваше нищо. Тогава тя попита кой е там, само че си преправи гласа и въпросът прозвуча по - скоро като изръмжаване на сърдито куче. Тя сама се изненада от постигнатото и почти се потупа по рамото за похвала. Но отговор така и не последва. Затова хукна обратно към кабинета и надникна през прозореца. 

Ала навън нямаше никой.
   -   Колко странно, Фъргил! – провикна се тя. – Няма никой. А това какво е? Ха, колет! Колко странно, все пак! – продължи тя, като се бе подала цялата през прозореца.  – Не може да се е доставил сам. А защо който го е доставил не е изчакал да отворя? И като се замисля, какво странно почукване беше това, не можа ли да използва звънеца или кълвача? Не, казвам ти Фъргил, има нещо странно в този пакет.
Котаракът в това време обикаляше около пакета и го душеше от всички страни, като от време на време  поглеждаше говорещата му Мару, сякаш  да се съгласи с това, което казваше.

Момиченцето наблюдаваше изпод вежди и изльчваше съмнение.

-         Гледай го, уж обикновен колет като всички други, но кажи ми защо

имам чувството, че обикновен е последното нещо, което може да се

каже за него? Лежи си там на земята и не помръдва, а на мен ми се струва, че всеки миг ще заговори.
 

В този миг отнякъде дотича и кученцето Зу, весело заподскача около пакета и понечи да го опита и на вкус.
 

Пакетът изведнъж отскочи назад. Всички загледаха стъписано. После отвори уста и започна да хихика.

-         Хъхъхъхъхъ! – смееше се той и потъркваше с две ръце цялото си пакетно тяло. После смехът секна и колетът внезапно стана строг. – Не, не очаквах такова посрещане! Първо никой не отваря, отвътре се чува невъзпитано ръмжене, в това време при мен пристига многоуважаваният котарак Фъргил, но вместо да поздрави, започва да ме гъделичка от всички страни с мустаците си. Многоужаваната госпожица Мару поглежда през прозореца и ме нарича никой, НИКОЙ, а за капак и многоуважаваното кутре Зу се накани да ме яде.
Мару беше онемяла.

-         Онемях! – обяви тя.

-         Едва ли, едва ли – усъмни се колетът.

-         Но вие говорите!

-         Говоря.

-         И се движите!

-         Движа се.

-         Но това е толкова необикновено!

-         Не и в моя свят. В моя свят от това по-обикновено не можеш да намериш. Все едно да тръгнем да се чудим с вас, че тревата ви е зелена, а не както се полага у нас – синя.

-         Но... но.. къде е това у нас, т.е. искам да кажа у вас?

-         А това ли? Ами ей там – посочи той. - Кажи речи зад завоя.

-         Но аз съм завивала зад този завой стотици, не, даже хиляди пъти, а не съм открила никакво у вас.

-         Е да, то хем е там, хем не точно.

Мару, Фъргил и Зу загледаха неразбиращо.
   -     То е, разбирате ли, то е друг свят.

Тримата загледаха още по-неразбиращо.

-         Е, хайде, друг свят. Свят като свят, само че не вашия, а друг. Но съседен, разбира се. Не някой незнаен далечен свят. Съвсем близък, съседски свят. – погледна ги очаквателно, търсещ някакъв признак на разбиране. – Вие знаете за съществуването на другите светова, нали?

-         Ами...ние...- Мару засрамено гледаше в земята и смутено риеше килима  с едното си краче. – ние знаем не съвсем! – изплю камъчето накрая.

-         Знаете не съвсем? Какво ще рече това? Или знаете или не знаете! Кое последно?

-         Тогава по-скоро не знаем. – призна Мару.

-         Гледай ти, това не го очаквах! Пълно невежество!  – измърмори той под носа си. – Е, значи в общи линии нещата стоят така – има много светове, бих казал дори безброй светове, всъщност зад всеки ъгъл има по един, някои знаят за съществуването на другите, други – съвсем очевидно- не знаят.

-         Удивително! – възкликна момиченцето.

-         Хм, да, просто удивително!

-         А какво ви води при нас, господин Колет? Какво ви изпрати чак в нашия свят?

-         Не е ли очевидно?

Мару погледна Фъргил и Зу, сякаш очакваше те да и подскажат.

-         Аз съм колет. Пристиганах пред входната ви врата.

-         Искаш да кажеш, че ти си колет, изпратен за нас? – изписка момичето. Тя просто ужасно се развълнува. После изчезна от прозореца, чуха се забързани стъпки и вратата се отвори отривисто. Мару застана на прага в целите си сто двадесет и седем сантиметра, нито сантиметър по-малко или повече и поруменяла от вълнение направи несръчен реверанс пред Колета.

-         Дали трябва, т.е. дали е прието да ви отворя, господин Колет? – плахо запита тя.

-         Е, в крайна сметка трябва да си вършим работата, нали затова сме дошли! – 

    

  Колетът пристъпи към момиченцето подканящо. Тя се приближи и внимателно го отвори.  Той не беше някой облепен с тиксо пакет, какъвто сигурно на всички ви се е случвало да получавате и да се чудите как да отворите. Нямаше нужда да дърпа и къса, просто протегна ръце и той веднага поддаде под натиска й! И щом се отвори, отвътре се измъкна тежко и достолепно една голяма и дебела книга. На гърдите и пишеше със златни букви ЕНЦИКЛОПЕДИЯ. Пред смаяните погледи на Мару, Фъргил и Зу се изпъчи гордо и проговори.

-         Енциклопедия! Току що излязла от печат. – След което се разлисти и се спря на буквата Ф. – Фъргил – котарак, семейство котки. Цвят – пясъчен, сив, кафяв и бял. Местообитание – жълтата къща, със зеления покрив и червената врата. Прилежащи – Мару и Зу – вижте съответно М и З. Особености – любопитство..

-         Ха, казвах ли ти аз, че си стара клюкарка Фъргил! – възкликна Мару.

-         ...самонадеяност, сприхавост –  Котаракът измяука обидено и взе да точи ноктите си, готов да се разправи с нахалния справочник. - ... ленивост, пакостливост, – продължаваше монотонния глас на Енциклопедията – игривост, дълбокомислие – Фъргил се ослуша и доби сериозен вид, подхождащ за случая. – известна доза благородство и вярност. – завърши дебелият том, хлопна страниците си, оттегли се леко встрани и се зае да важничи.

Фъргил в крайна сметка остана доволен от това, което чу, забравяйки първите не твърде ласкави епитети и се стараеше да си придаде благороден израз.

-         О, колко интересно е всичко това! Но господин Енциклопедия, няма ли да ни прочетете какво пише и за нас със Зу.

Енциклопедията едва я погледна и отвърна.

-         Във възражението пишеше само Фъргил, не се споменаваше нищо друго.

-         О, възражението! Това било значи! Но аз не го написах наистина, само наужким беше.

-         Това е достатъчно, напълно достатъчно. – обади се Колетът.

-         А кой ви изпрати, господин Енциклопедия.

Енциклопедията нищо не отвърна,  стоеше и се прелистваше с наслада, от първата до последната страница и после обратно.

-         Ха, остави го! Нищо повече няма да ти каже. Тези енциклопедии знаят само каквото е написано в тях и нищо повече. Изпратиха ни техни величества кралят и кралицата.

-         Кралят и кралицата! – промълви Мару, изпълнена със страхопочитание.

-         Точно така. И това не е всичко. Ето, погледни!

 

Момиченцето надникна в колета и наистина, в него имаше още нещо. Щом го съзря, нещото мигновено само се надигна и излезе. Оказа се свитък, който се разгъна и започна да се чете.

 

Многоуважаема госпожице Мару, многоуважаеми котарако Фъргил, многоуважаемо кутре Зу,
Моля приемете скромната ни покана за панорамна обиколка на нашия свят!
Час – сега. Завръщане – преди вечеря. Не се изисква официално облекло.

Най-сърдечни поздрави
Крал Минерал и Кралица Лъжица.

 

Свитъкът се нави отново на руло и скочи обратно в колета.

-         Да му се не види! – провикна се Мару цветисто, както обичаше.  – Днес съм голяма късметлийка! Каква невероятна, прекрасна, невиждана и нечувана радост и чест е това за нас! – прехласваше се тя и подскачаше наоколо, обзета от пълно щастие.  Зу джавкаше, махаше с опашка и се въртеше в кръг. Дори и Фъргил забрави за достойнството си и се включи във всеобщата радост.

   -    Но да не губим повече време, да потегляме! Господин Колет, водете ни!
   -    Хайде, хайде! Потегляме, но без излишни вълнения, казах ви, че e ей тук зад ъгъла. – Той понечи да тръгне напред, но момиченцето го спря, като се прокашля леко,

  -     Кх, кх! А, господин Колет, дали не е добра идея аз да ви нося, докато стигнем? Нали разбирате, трябва да минем по улицата и е по-добре да не предизвикаме някоя катастрофа!

  -     Да, права си. Все забравям що за смешен свят е това.

Колетът се остави да го вземат, като преди това извика Енциклопедията, която се настани в него. После кученцето, котаракът и момиченцето, понесло големия пакет, излязоха от двора в индианска нишка и се отправиха към завоя.

 

Докато се приближаваха Мару се питаше какво ли ще се случи, след като завият. Как ли щяха да преминат в този друг свят, дали щеше да блесне ярка светлина или да ги понесе вихрушка. Изпитваше нетърпение и известна тревога. Тъкмо отвори уста, за да попита и ето, че вече бяха там.

-         Госпо... ин ... – започна тя, но в този миг точно завиваше зад ъгъла и преди да успее да каже каквото и да било друго, усети, че нещо я повлича надолу, сякаш асфалтът се беше разтворил и някакъв водовъртеж я бе погълнал.

Тя се завъртя няколко пъти толкова бързо, че не виждаше нищо около себе си и също така внезапно усети твърда почва под краката си. 

Когато отвори очи пред тях се разкри от странна по-странна гледка. Намираха се на нещо като поляна или по-скоро на поляна, но не такава каквато вие бихте си представили. Защото тревата, както бе споменал Колетът по-рано, бе наситено синя. Само по себе си това бе особено, но в крайна сметка човек би могъл лесно да се приучи да го намира за нормално или поне за умерено екстравагантно. Но приумиците на този нов свят не спираха дотук. Отгоре светеше нещо като слънце или нека кажем слънце, но не нашето добре познато, жълто слънце, а бонбоненорозово слънце. То приличаше на  гигантско локамоство, което можеше всеки миг да бъде погълнато от някоя великанска уста.
Предполагам вече никой не би си помислил, че небето бе синьо. Все пак ако има такъв човек, то трябва да го известя, че би сгрешил. Защото небето бе оранжево, а тук там по него се носеха лилави облачета. Интересното бе, че когато се задаваше буря, тези облаци вместо да потъмняват, изсветляваха до бледо лилаво. Наоколо имаше дървета и храсти, чиито листа изкряха във всички отенъци на сиьото.
 

Разбира се да се опише всичко това е лесно, колко му е да разбъркаш всички цветове и да кажеш: да, тревата е синя, небето пък оранжево, но за сметка на това слънцето - розово. Ала я сега си представете, че всички вие, които цял живот сте се радвали на синьото небе и яркото, жълто слънце, изведнъж видите този пейзаж! Подобна гледка е почти невъзможна за възприемане.

Мару, Фъргил и Зу зяпаха с отворени усти. За момиченцето това бе още по-невероятно, защото приличаше твърде много на една нейна рисунка от преди три години, която красеше стената в коридора. Накрая тя усети, че гласът й се завръща и заговори несигурно.

-         К... к.. колко изумително е всичко! – думите и прозвучаха съвсем тихичко. Ала тя набра смелост и продължи. – Господин Колет, нима е възможно? Та тук всичко прилича на моята рисунка, онази, която виси в коридора. Как, как е станало? Нима съм идвала и преди?

Колетът скочи на земята, тъй като досега бе седял в ръцете й и отговори.

-         Напълно е възможно. Всички светове са свързани и освен през така наречените портали, до тях още може да се стигне и по друг,  съвсем лесен начин.

-         Но как? – запита Мару отворила широко очи.

-         Насън.

-         Насън! Искаш да кажеш, че аз вече съм била тук в сънищата си? Ха, браво на мен! – поздрави се тя. – Хей, чухте ли, приятели, та аз вече съм била тук насън? Кой знае, може и вие да сте били, но като човек не може и една дума да ви извади от устата, кажете, как да разбере? – обърна се тя към Фъргил и Зу.

 

Само че те се бяха отърсили от първоначалното си смайване и вече не стояха до нея. Зу тичаше напред – назад по синята трева, нослето му трептеше и любопитно душеше всичко наоколо, от време на време се хвърляше на земята и хубаво се отъркваше, а накрая се зае да рие и започна да хвърля големи буци пръст, които се оказаха жълти на цвят.

Фъргил също се бе заел да изследва, но го правеше, вземайки предвид благородството, с което наскоро се бе сдобил. Тъй че се разхождаше наоколо, изпълнен с чувство за собствено достойнство и си мислеше, че цялата работа е съвсем сбъркана, не само заради цветовете, даже те не му правеха толкова силно впечатление, а заради това, че нямаше никакви животинки наоколо. Дори и мравчици и други насекоми липсваха. 

 

-         Точно така, уважаеми котарако, - обади се Колетът, който както изглежда разбираше мислите на Фъргил. – тук няма никакви животни. Няма птици, риби, насекоми, влечуги и бозайници. В това число и хора.

-         Но как така? Кой живее тук тогава? – изненада се момиченцето.

-         Как така кой? Ние, всички ние!

-         Но кои сте вие? Колетите?

-         Да, колетите, колелата, ключовете, кашоните, катинарите, касите, каците, капаците...

-         О, значи няма никакви живи същества, само неодушевени пр... Ах! – закри уста с ръка тя и засрамено млъкна.

-         Неодушевени предмети, нали така? Така ни наричате, вие хората.

-         Извинявайте, господин Колет, аз просто така, без да мисля!

-         Е, така или иначе, имате право. Във вашия свят всички тези предмети са неодушевени. Но при нас е иначе. И си живеем славно, дума да няма!

-         Напълно ви вярвам!

 

Изведнъж се чу бръмчене и една детска кола се заспуска от близкия хълм. Колата се движеше сама, а отзад се возеха техни кралски величества - Крал Минерал и Кралица Лъжица. Щом приближи, колата избибитка с клаксона си за приветствие, примигна с фарове и рязко спря.
Кралят и Кралица се надигнаха величествено и слязоха.
-     Техни кралски величества – Крал Минерал и Кралица Лъжица! – извести Колетът.

Мару се зае да прави нескопосан реверанс за втори път този ден. Ала кралят и кралицата не губиха  повече време да се величаят, а се спуснаха към гостите, разперили широко ръце.

-    Скъпи наши гости, така се радваме, че дойдохте!  - заговориха и двамата едновременно. При което се спогледаха и захванаха да спорят.
-    Нали аз щях да го кажа? – каза Крал Минерал.

-    Не, скъпи кралю, грешите! Аз, аз трябваше да го кажа!

-    Не, скъпа ми кралицо, вие казахте: Аз ще го кажа, но аз ви отвърнах, че аз ще го кажа.

-     А  пък аз ви отвърнах, че няма да го бъде и че не всеки ден посрещаме такива скъпи гости!

-     А, нищо такова не съм чул, сигурно е шумял моторът.

-     Вие, скъпи кралю, никога не чувате, каквото не ви изнася.

Те продължиха да спорят, забравили за гостите. Крал Минерал, всъщност беше красиво парче минерал, а Кралица Лъжица беше красива и лъскава сребърна лъжица. Те бяха добри и справедливи владетели и поданиците им ги обичаха, ала имаха навика винаги да спорят за дреболии и го правеха кажи речи през цялото време.

 

Затова накрая Колетът взе нещата в свои ръце и поведе всички към количката. Кралят и кралицата продължаваха да спорят, но послушно последваха останалите и седнаха в колата, все така без да спират.
И така обиколката започна. Но едва бяха изминали и сто метра и кралицата, която освен, че обичаше да спори с краля, имаше и една друга особеност, а именно – все се страхуваше някой да не остане гладен, нареди на колата да спре. После всички слязоха, колата отвори багажника си и оттам изскочи една походна масичка, която се разгъна и се застла с весела, карирана покривчица. От багажника се измъкна и една претъпкана кошница за пикник и върху масата започнаха да се сервират такива вкусотии, че на Мару, Фъргил и Зу им потекоха лигите. Особено на Зу. Кралицата подкани тримата да седнат и щом се увери, че всички си хапват добре, отново се захвана да спори с най-голяма наслада.

 

Щом се наядоха до насита, всички се натъпкаха обратно в колата и отново потеглиха. Скоро видяха една поляна, която беше пълна с дървени кончета – люлки. Повечето се люлееха напред-назад сами, но имаше и такива, които возеха прекрасни кукли на гърба си, които развяваха коприненомеките си коси. Като ги видя, Мару помоли да спрат и изтича да се полюлее. Щом се качи на гърба на едно от тях, то шеметно запрепуска. Тя не бе очаквала такава езда, затова изплашена го сграбчи през врата. Ала след миг се убеди, че няма как да падне и започна да се наслаждава на бързото препускане. След като се наязди, кончето я заведе обратно при колата. 

 

Мару беше готова за тръгване, ала Кралица Лъжица искаше отново да ги нахрани и изобщо не обърна внимание на възраженията им, че току що са яли. Затова те отново се оказаха около масата, ала този път не си взимаха с такава охота.
После пътуването продължи. Покрай тях се изнизваха чудни гледки. По едно време в небето над тях преминаха цяло ято самолети. Преминаха през една гора, чиито дървета раждаха разноцветни елекрически крушки, които весело блещукаха в сенчестия полумрак. После по едно мостче прекосиха златна река, по която плуваха книжни лодчици и гумени патета, а на брега й шезлонги се печаха на слънце.
 

 

Скоро стигнаха до едно селце от кучешки колибки, в които живееха плюшени кученца. Тук спряха колата и Зу залая възбудено и изтича при кучетата. Няколко кутрета, приблизително на възрастта на Зу изскочиха с лай и се започна такава игра, че дори и на Фърсил му се дощя да се включи. Мару не можеше да се насити да гали, гушка и целува пухкавите животинки. Когато всички кучета изплезиха езици от умора, момиченцето взе Зу в ръце и поиска да продължат. Но кралицата бе намислила отново да ги храни. Те бяха вече толкова сити, че не можеха и да помислят за храна. Тогава Мару каза:

   -   Уважаема кралице, всички ястия, които ни предлагате са чудно вкусни, но нали трябва да се приберем вкъщи за вечеря?  Не искате да обидя родителите си, като не мога да хапна нито хапка!
Кралицата с ужас си представи как някой не хапва нито хапка на нейната трапеза, това бе достатъчно за да я убеди и тя спря да настоява.

 

Напуснаха кучешкото селце и продължиха. След малко край пътя забелязаха човек по пижама, който се придвижваше някак объркано из поле, в което растяха като дини всякакви на цвят и големина топки, а очите му бяха полузатворени.

-         Сънуващ. – обади се Колетът.

-         Гледай ти! Значи и аз така съм се разхождала.

-         Не съвсем. Децата се разхождат само с придружител. – поясни Колетът. - Има опасности, нали разбирате? Например малко на север оттук има  нива, засята с бръснарски ножчета.

 

В това време колата бе започнала да се изкачва все по-високо и по-високо, докато не се намериха на стръмен връх. От там се разкриваше чудна гледка. Целият дивен и непознат свят се виждаше като на длан. И докато се любуваха, розовото слънце започна да се спуска надолу. Тогава Крал Минерал и Кралица Лъжица прекъснаха спора си.

   -   Слънцето залязва, мили деца! – каза кралят.

   -   Време е да се прибирате за вечеря! – допълни кралицата и като каза вечеря изведнъж се разбърза и стана неспокойна. – Хайде, хайде! Скачайте в колата. Сигурно сте умрели от глад вече! Дали да не ви поднеса една малка закуска, за да имате сили да стигнете до вкъщи.

Всички останали дружно запротестираха. Колата подканящо отвори врати и вече със запалени фарове се заспуска по стръмния склон. Този път не спираха никъде и не след много дълго стигнаха до поляната, на която бяха пристигнали.
   -    Вашето посещение беше чест за нас! Бъдете честити и пак заповядайте в нашите земи! – каза Крал Минерал. – Нашият верен съветник Колетът ще ви изпрати обратно до дома. Побързайте, за да не закъснеете!
   -   Благодаря ви за поканата и за прекрасния ден, Кралю Минерал и Кралице Лъжице! Нокога няма да го забравя! – изрече развълнувано Мару.
Фъргил измяука, а Зу излая, после тримата последваха Колетът.

-         Довиждане, мили гости! Моля елате пак! И не забравяйте да лъскате редовно сребърните си прибори!  - извика Кралица Лъжица след тях.- Само да не умрат от глад по пътя! - измърмори тихичко тя.

 

Изведнъж отново усетиха, че пропадат в същия водовъртеж и след миг се намериха на познатата улица. Колетът бе все още с тях.

-         О, мили господин Колет, благодаря ви, благодаря ви! – извика Мару и му залепи една целувка. - Моля ви винаги минавайте, ако се случи да доставяте в нашия свят!

Колетът се трогна от целувката и за да скрие вълнението си се покашля.

-         Кх, кх! То се знае, то се знае! И на мен ми беше драго! Е, хайде, по живо, по здраво! А вие проверявайте редовно пощата! Може пък и да намина. Довиждане многоуважаема госпожице Мару, многоуважаеми котарако Фъргил, многоуважаемо кутре Зу! – изрече вежливият Колет и изчезна. 

 

-         Все пак трябва да признаеш, Фъргил, добре стана, че те нямаше в енциклопедията!

Фъргил поклати глава в знак на сългасие и облиза предната си лапичка, която още имаше вкус на пастета, в който беше бъркала.  После момиченцето, котаракът и кученцето забързаха към къщи, защото за най-голямо тяхно учудване от всичките вълнения отново бяха огладнели.

Пасти

Веселата уличка тихо припяваше на възторжената музика, която се разливаше отвсякъде в такова свежо, слънчево утро. Тя припяваше на клаксоните на колите, на разговорите на минувачите, на виковете на продавачите от пазара, на кресливата, любопитна врана, която надничаше в хорските прозорци, на подсвиркването на хлапето, което се ровеше в прахоляка и на лая на кучето, което си гонеше опашката. Ала най-вече припяваше на момичето от малката мансардна, което всяка сутрин пееше на любимите си цветя, докато ги поливаше.

Балкончето на малката мансардна беше украшението на веселата уличка. Отрупано с разноцветни цветя, то караше дори и най-заклетите търсачи на изгубени съкровища да откъснат поглед от земята, за да се полюбуват на цветната феерия за миг.

Точно тази сутрин се случи един такъв търсач на изгубени съкровища да мине по уличката. Забол поглед в земята и сбърчил угрижено вежди, той издирваше не какво да е съкровище, и не от кого да е изгубено, а именно от самия него.

Името му бе Разсеян и ако трябва да бъдем честни, понякога съвсем му прилягаше. Изгубеното съкровище беше не друго, а ключовете от апартамента му.

Ще ви издам една тайна. Разсеян не бе просто един обикновен разсеян младеж. Той бе писател и точно в този момент работеше върху първия си роман, който поглъщаше изцяло мислите му.

Рано сутринта Разсеян бе излязъл на разходка. В такова прелестно утро, това не бе никак чудно.

Докато се разхождаше из града обаче, той дотолкова бе потънал в размишления, че после никак не можеше да си спомни откъде точно бе минал. Това не би било кой знае какъв проблем, ако когато бе понечил да си влезе у дома, не се бе оказало, че ключовете му вместо да си стоят в джоба му, където им е мястото, бяха решили да се поразходят самостоятелно. Или да си лежат някъде на земята самостоятелно и да чакат Разсеян да ги открие, както той се надяваше.

И така, сбърчил вежди и забол поглед в земята, Разсеян издирваше избягалите ключове. Само че вместо тях той срещна един уличен фенер. От срещата главата му отхвръкна назад. Докато разтриваше чело, погледът му попадна на цветното балконче и там си остана. Насред цветята се смееше мансардното момиче. Той забрави да мига, той забрави какво е това мигане, а и изобщо какво е това да забравиш, както и всичко останало.

Мансардното момиче се посмя още малко на завеяния младеж, който бе имал свада с уличния фенер и се прибра в своята малка мансардна.

Разсеян продължаваше да зяпа балкончето, и хм, ами да, да се усмихва съвсем глупаво. Сигурно би продължил да го прави през целия ден, цялата нощ, както и на следващия и по-следващия ден, би продължил да го прави, докато някой загрижен гражданин не повика пожарната команда да го отведе, но тогава се чу едно силно:

- Ха!

- Ха! – повтори малкият разбойник и наду един огромен балон, който се спука с трясък, а носът му остана пленник на розовата дъвка.

Разсеян свали поглед надолу, надолу и още малко надолу. Там стоеше един риж хлапак и усилено дъвчеше дъвка.

- Хм, здравей! – завърза разговор Разсеян.

Хлапакът продължи да дъвче ожесточено дъвка, извърнал глава настрани, така че се виждаше един луничав профил и едно око, което от време на време хвърляше по някой крадлив поглед на Разсеян.

Младежът се разсмя и също извърна глава и започна да прави този номер с окото. При това подхвърли едно гръмко „Ха!” във въздуха.

Хлапакът подмсръкна и застърга земята с обувка. Разсеян направи същото.

Той изобщо бе започнал да се чувства така преизпълнен с щастие, че вече хич не го беше грижа за изгубените ключове, пък и за нищо друго.

- Дааа! – проточи той. – Дали ми се стори или преди малко някой ме заговори?

- Тинтириминтири!

- Така ли?

- Казах дрън дрън и това ми е последната дума!

- Такива мити работи значи?

- Такива!

- Ха!

- Ха ами!

- Е добре! Щом не си бил ти, аз ще тръгвам.

- Прав ти път!

Разсеян потегли бавно надолу по уличката, като хвърляше бегли погледи към отражението си във витрините на магазините. Точно зад неговото отражение се промъкваше едно друго по-дребно и по-рижо отражение. Той се извърна рязко и се озова лице в лице с хлапака.

- Аха! Пак се срещаме! Е, няма как. Май е време да се запознаем. Приятно ми е, Разсеян!

- Хич не ми ги пробутвай тия! Видях те къде гледаше. Ама да знаеш, хич и да не си го помисляш. – разсърди се хлапакът.

- Хич не съм и помислял да си помислям! – помирително се усмихна младежът.

- Тинтириминтири! Нали те видях как глупаво се хилиш. Да не мислиш, че не ми е познат тоя поглед. Колко такива като теб съм изгонил! – сви юмруци заплашително хлапакът.

Младежът се смути. После смущението му нарастна неимоверно. По уличката се зададе мансардното момиче, яхнало един стар и проклет велосипед. Той се тресеше и дрънчеше, подскачаше и изглеждаше така, сякаш се опитва да хвърли ездачката си.

Хлапакът позна характерния шум, и войнственото изражение изчезна мигом от лицето му. Ако щете ми вярвайте, но рижият му перчем щръкна от радост.

- Бум, стари друже, привет! – провикна се момичето и натисна рязко спирачките. Велосипедът нададе възмутен вик, ала все пак спря.

Момичето се приближи и се обърна към Разсеян, който се опитваше да потъне в земята от срам.

- Надявам се не се ударихте много! – мило се усмихна тя.

- Ааааам... напротив! Не, искам да кажа не, не, съвсем не! – изговори Разсеян и заопитва с всички сили да възвърне нормалния цвят на лицето си, но от усилието се изчерви още повече.

- Хм, чудесно! И все пак не ми се вярва да е съвсем не. Поне мъничко се ударихте! – засмя се тя.

Хлапето, което, както разбрахме се казваше Бум, се изкиска злорадо.

- Заро! – отесече момичето, като при това протегна рязко ръка напред.

- Кх, моля? – примигна Разсеян.

- Не, едва ли! Кх, моля не би могло да е вашето име. Въпреки че ако е така, Кх, моля си е едно наистина чудесно име.

- О! Разбира се! Аз... не ви разбрах Приятно ми е, Разсеян!

- Заро! – повтори тя. - Като роза, само че наобратно, нали?

- Разсеян като хм.... разсеян!

- А това е Бум, моят най-любим червенокос приятел. Е, Бум, разказвай!

Бум просто светна от щастие, че най-накрая и той бе дошъл на дневен ред, бръкна в джобовете на прашните си панталонки и като загледа хитро-хитро, започна да подрънква с тайното съдържание на единия си джоб.

- Бууум! Не ми казвай, че си направил някое откритие! Какъв беше този вълшебен звън, който се чу от левия ти джоб? – възхити се Заро.

Бум се изду от важност и като се огледа подозрително наоколо, за да се увери, че никой не подслушва, тържествено обяви:

- Открих магически ключове! Направено им е заклинание от велик магьосник да могат да отключат всяка заключена врата!

- Нееее!

- Да! – Бум извади ключовете от джоба си.

- Хей, това са моите ключове! – извика Разсеян и посегна да ги вземе.

- Долу ръцете! Ще крадеш, а? – разсърди се Бум.

- Но това наистина са моите ключове, изгубих ги рано сутринта, докато се разхождах и досега обикалях града да ги търся.

- Ха! Разбира се, че така ще кажеш! Всеки подлец си мечтае за такива чудни ключове!

- Бум, миличък Бум, щом Разсеян казва, че са негови, значи наистина са негови. Нали ще му ги върнеш?

- Но това са моите магически ключове!

- Бум, ами ти днес ще извършиш истински подвиг! Намерил си изгубени ключове, открил си собственика им и сега ще му ги върнеш. Ти си едновременно детектив и рицар, трябва да бъдеш горд със себе си!

- О! Е! Нищо работа! – засия Бум и подаде ключовете на Разсеян.

- Браво! Радвам се, че станахте приятели! – извика Заро. - Е, до скоро! –отсече внезапно тя, скочи на колелото, помаха им за сбогом и отпътува.

Разсеян и Бум останаха да гледат подире и и когато се скри от погледите им, двамата пуснаха по една въздишка.

После се спогледаха.

- Даааа! - проточи Разсеян.

- Даааа! – повтори Бум, но после се осъзна и понечи да хвърли на Разсеян един враждебен поглед. Само че някак не му се получи.

Разсеян се засмя, потупа го рамото и после го почерпи със сладкиши от отсрещната сладкарничка.

Някоя мнителна персона би казала, че Разсеян има тайни подбуди за завързването на приятелство с Бум. Някоя още по-мнителна персона би си помислила дори, че той се опитва да го подкупи с лакомства.

Е, тези мнителни персони няма да бъдат съвсем прави. Защото след не дотам успешния старт на техните отношения, Разсеян и Бум откриха, че всъщност изпитват симпатия един към друг. Освен това имаха общи интереси или поне един общ интерес.

***

Странно нещо е случаят! Да вземем за пример Разсеян. Въпреки че живееше доста близо до веселата уличка с малката мансардна, досега не му се бе случвало да минава оттам. Но от този ден нататък някак все се получаваше така, че му се отваряше работа натам.

Един ден му се налагаше да отиде до малката книжарничка на ъгъла, тъй като само в нея се продаваха такива хубави моливи, на следващия пък му се дояждаше топъл, прясно изпечен хляб, какъвто нямаше никъде другаде в града, освен в една пекарна, която по една случайност се намираше отново на веселата уличка. За по-кратко ще кажа, че на същата уличка имаше и пазар, на който се продаваха най-свежите зеленчуци, обущарска работилница, в която се поправяха най-добре обувки в целия град, сервиз за велосипеди, шапкарница, шивачница, дърводелска работилничка, цветарница, грънчарско ателие и гостилница, които бяха най-добрите в града. Ех, славна улица бе веселата уличка.

Разсеян стана нейния най-чест посетител, ако не броим живеещи и работещи там хора. Продавачите и майсторите от работилниците го поздравяваха по име, в гостилничката вече си имаше обичайна маса, а цветарките щом го видеха започваха да се кискат и го подканваха да купи букет за тайнствената дама, пленила сърцето му.

Още първия ден той се натъкна на Бум. Както вървеше делово и забързано, несмеещ да вдигне поглед нагоре и изпълнен с желание да покаже, че е тук по работа, той забеляза група деца, които играеха наблизо. Насред тях пламтеше червенокосата глава на Бум. Разсеян съвсем се притесни, почувства се хванат на местопрестъплението и поиска бързо да отмине. Ала Бум го забеляза, заряза компанията си и дотича при него.

- Ха! Кого виждам! Да не изгуби пак нещо?

- Бум! Здравей! ... Каква изненада, не очаквах да те видя! Наложи ми се да отскоча да книжарницата. Знаеш как е.

- Ами! Не знам! На мен до книжарницата не ми се налага да отскачам, майка ми ми купува всичко необходимо и на мен само се полага да уча. Аз и казвам, че мога аз да ходя в книжарницата и да купувам, пък тя да учи, ама тя не се хваща на този номер.

Разсеян се разсмя:

- Бум, голям Бум си ти, да знаеш! Хайде да ударим по една паста, а?

- Е, щом е за паста, време винаги се намира.

И те удариха по една паста, но преди това си позволиха да отправят по един мечтателен поглед към балкончето на малката мансардна.

И това им стана традиция. Поглед, паста, поглед, торта, поглед, сладолед, ден след ден.

Бум прие конкуренцията. Той харесваше Разсеян, дори вече го смяташе за свой приятел. Освен това той бе умно хлапе. Съвсем наясно бе, че за момента бе трърде, твърде млад за Заро. Затова пък Разсеян бе млад мъж, не изглеждаше зле, май бе и доста умен, разбира се, по един според него твърде вятърничав начин. Но така или иначе имаше всички предпоставки да се хареса на Заро. Пък и той бе усетил, че тя го харесва, затова и се бе изпълнил с ревност. Само че сега нещата стояха другояче. Той бе проучил Разсеян, бе го подложил на обстойно наблюдение и Разсеян издържа изпита. Бум го одобри като кандидат. Такава щедра личност бе, че бе готов да пожертва собствените си чувства в името на чуждото щастие. От една страна.

От друга, в класа му дойде нова ученичка. Случаят пак си бе свършил работата. Тя бе единствения човек, който можеше да се мери с него по червенокосост. Е, няма как. Бум бе влюбен, още повече, че нравът и също бе съвсем червенокос.

Ще се запитате какво ли стана с романа на Разсеян. Е, няма нужда да се притеснявате за него. Още след като за първи път срещна Заро и Бум, Разсеян се прибра вкъщи изпълнен с такова вдъхновение, че до сутринта седя затворен в кабинета си, откъдето ехтеше тракането на клавишите. Само че романът взе един неочакван обрат. Една съвсем нова героиня превзе страниците. А понякога през тях притичваше и една червенокоса глава. И така Разсеян делеше дните и нощите си между посещенията на веселата уличка и писането.

Един чудно хубав предиобед Бум и Разсеян похапваха шоколадова торта.

Бум си бе голям Бум, както Разсеян обичаше да му казва и затова бе започнал да се ядосва на нерешителността и срамежливостта на приятеля си.

- И докога ще продължаваме да ядем пасти?

- Кх, моля! – погледна неразбиращо Разсеян. – Омръзнаха ли ти? Не ми се вярва, сладкишите не могат никому да омръзнат, просто не са замесени от такова тесто.

- Хич не ми се прави на умен, господинчо! Много добре знаеш за какво говоря!

- Хахахахахахаха, Бум, голям Бум си ти!

- Смее се нашият!

- Не, извинявай Бум, но звучиш като майка ми.

- Бум, на моята майка обаче изобщо не приличаш! – чу се изведнъж гласът на Заро. Усмихнатото и лице надничаше през вратата.

Двамата заговорници онемяха.

- Ха, кавалери! Няма ли да ме поканите на една паста?

Разсеян се задави с парчето торта, което тъкмо бе лапнал, закашля се, но една услужлива ръка му подаде чаша вода. Заро вече се бе настанила до тях на масата.

Разсеян не можеше да разбере кое чувство взема превес у него. Дали неописуемото щастие или отчайващия ужас и срам, особено след като отново се бе поставил в унизителна за него ситуация. Ала Заро му се усмихваше и това бе достатъчно да излекува нараненото му самочувствие.

- Здравей, Заро!

- Здравей, Разсеян! Ще трябва разбира се да си говорим на ти, просто още не сме достатъчно възрастни и достолепни за да се наричаме Уважаеми Господине и Уважаема Госпожо. Ще трябва да почакаме поне още пет години за това удоволствие.

- Дори и тогава още няма да ни приляга съвсем добре, като нови обувки, ще трябва да ги разтъпчем и изцапаме малко, за да ги направим съвсем свои. – разсмя се Разсеян, заразен от непринудеността на Заро.

Бум се подсмихна лукаво под мустак и взе инициативата в свои ръце.

- Радвам се, че сте и двамата тук, тъй като исках да ви уведомя, че насреща ви седи най-страшният разбойник на всички времена, т.е. аз.

- О, това ни е добре известно!

- Освен в живота имам предвид. Ще участвам в училищното представление и просто няма как да не дойдете да ме гледате! Много ще изпуснете да знаете и после ще съжалявате цял живот.

- Но, Бум, как няма да дойдем? Обещавам ти от свое име и от името на Разсеян, че нищо не може да ни попречи да дойдем.

Разсеян се усмихна глупаво. Бум тайно му намигна.

- Представлението е другата седмица, в петък от осем часа вечерта. Билети ще си купите на място. Всичко ясно ли е?

- Тъй вярно! – козирува Заро.

- Е добре тогава, аз закъснявам за училище! – и Бум си плю на петите.

Заро и Разсеян останаха сами, но нямаше защо да се страхуват от неловкото мълчание, то се бе оттеглило в ъгъла и се срамуваше. На първо място трябваше да поговорят за техния така колоритен малък приятел, после разговорът се прехвърли на други вълнуващи и двамата теми и няколко часа се изнизаха на бегом.

Същата вечер хората разказваха за един съвсем подивял младеж, който буйствал по улиците, като подскачал и пеел с цяло гърло.

А едно момиче прекара цялата вечер на балкона, загледано в небето, пеейки на цветята си и вдъхвайки аромата им.

После пристигна запъхтяната друга седмица, петъкът дотича, а осмият час завиваше вече зад ъгъла.

Училищната зала бе препълнена с горди родители. И със Заро и Разсеян. Те седяха един до друг и се вълнуваха. По повод предстоящото представление, разбира се.

Завесата се вдигна и представлението започна. Страшният червенокос разбойник се появи на сцената и започна да всява ужас. Малко по-късно обаче се разбра, че не е толкова жесток, колкото изглежда. Една досущ толкова червенокоса пленница се зае да го направи неин пленник и накрая той я целуна, остави разбойническия занаят и се посвети на добрите дела.

Всички в залата станаха на крака да ръкопляскат на малките актьори, които бяха се вживели в ролите си толкова добре. Особено достоверна бе сцената с целувката.

***

Хората се стичаха от входа на училището сред възбудена глъчка. Разсеян и Заро чакаха Бум. Той се зададе заедно със своите родители. Щом ги видя, се затича към тях.

- Бууум, ти беше просто невероятен! – извика Заро и го целуна.

- Изключителен! Наистина, ако бях изпуснал това представление, щях да съжалявам цял живот!

- Ха! Няма страшно, аз се шегувах, ще го играем пак другия месец! – ухили се Бум. – Тогава може да доведете и приятели. Аз ще тръгвам, ние сме с колата, но вие ще трябва да си тръгнете пеша. Няма място, баба ми..

- Но Бум, каква..- опита се да го прекъсне майка му, която се бе появила зад гърба му.

- И дядо ми! И него трябва да возим.

- Но...

- Мамо, татко, това са моите приятели Заро и Разсеян. Тъкмо им казвах, че ще трябва да се прибират двамата сами, защото при нас в колата няма място от баби и дядовци.

Бум побърза да се сбогува и отведе обърканите си родители.

Разсеян и Заро останаха сами. Нощта бе топла, подухваше лек ветрец. Те тръгнаха бавно, потънали в оживен разговор. Скоро излязоха на големия булевард от тихата пресечка, на която се намираше училището. От отсрещния ъгъл се показа една разнородна кучешка компания. Кучетата се насочиха към тях съвсем делово и сякаш казаха: Хайде, какво чакате! Да вървим!

Заро и Разсеян се зарадваха много на тази среща, пожелаха вежливо добър вечер, погалиха няколко приятели и продължиха. Охранявани от всички страни от общо седем на брой кучета, разноцветни и разноформени .

Един риж дребосък се движеше с тях, заедно с един къдрав дебеланко, останалите охранители си сменяха постовете, някои изоставаха, други избързваха напред, за да огледат района.

- Хаха, изпращачи!

- Те ще ни изпратят малко и после ще си отидат по тяхни си работи. – каза Заро.

Ала изпращачите никъде не отиваха, усмихваха им се с милите си муцунки и по всичко изглеждаше, че тяхната работа е именно да изпращат Заро и Разсеян. Колкото по-далече отиваха, толкова по – необикновено и вълшебно им се струваше всичко.

Когато стигнаха до входа на Заро, кучетата се събраха, насядаха в кръг около тях, вдигнаха глави и ги загледаха спокойно и мъдро.

- Ах, вие сте духчета изпращачи! – говореше им Заро, докато ги галеха, заедно с Разсеян.

- Те са нашите духчета – кучета изпращачи! – каза Разсеян. Докато галеха кучетата ръцете им се докоснаха. Те се погледнаха, усмихнаха се сериозно и решиха, че се бе случило нещо прекрасно и вълшебно, за което не биваше и не можеше да се говори.

По-късно Разсеян се връщаше обратно по същия път, по който бяха минали. Но този път не бе изгубил нищо. Изпращаще техните духчета – кучета изпращачи.