Сънят на Мръщаланов

Звънецът на входната врата извъня продължително. Мина доста време, след което се чуха провлачени стъпки и един сърдит, сънен мъжки глас, който тихо мърмореше нещо.

- Кой е? – попита той.

Отговор не последва.

- Кой е там? – настоя гласът.

Отвърна му само тишината. След малко се чу как ключът се превърта в ключалката и вратата се открехна със скърцане. Едно начумерено лице се подаде и огледа с подозрение площадката.

Тя беше празна, ала на изтривалката лежеше писмо.

Мъжът впери в него недоверчив поглед. След като го погледа известно време, без да се случи нищо необикновено, той предпазливо се наведе и го взе в ръце.

Огледа го внимателно и от двете страни, ала на него нищо не пишеше и внимателното взиране не променяше това по никакъв начин.

- Каква ли проклетия ще да е това? - запита се гласно.

После се реши и със замах отвори плика. В първия миг му се стори празен, ала докато надничаше в него, едно позамаяна муха излетя отвътре и описа два - три кръга във въздуха. После се съвзе и съвсем уверено кацна на внушителния нос на мъжа, който се издигаше насред лицето, подобно на планинско възвешение.

Човекът размаха ядосано юмруци.

- Само да ми паднете! – извика той.

Някъде надолу по стълбите се чу детски кикот и тропот на тичащи крака.

Мъжът се втурна надолу, забравил в яда си входната врата отворена.

В този миг от горната площадка безшумно се спусна едно момче и се вмъкна бързо в апартамента.

След по-малко от минута излезе с победоносен вид, а в ръцете си държеше футболна топка.

Без да губи време то изтича обратно нагоре по стълбите. Чу се как тихичко се отваря и затваря врата.

След малко мъжът се върна, ала за разлика от момчето, видът му не бе никак победоносен. Запъхтян, разчорлен и с изключително нервно изражение, той изкачи с мъка последните стъпала и затътрил крака, понечи да влезе в апартамента, ала се спъна в изтривалката.

Съвсем изкаран от търпение, той се нахвърли върху нея със злоба, започна да я рита и със свиреп израз на лицето я вдигна и я удари няколко пъти в земята.

Единственото, което постигна обаче беше, че се вдигна такъв прахоляк, от който той се закашля.

Безпомощен да излее някъде яда си, той си влезе у дома и затръшна вратата с такава сила, че прозорците зазвъняха.

А на няколко пресечки от там, така да се каже на безопасно разстояние, група деца се бяха скупчили и оживено обсъждаха нещо. След малко към тях се присъедини момчето, което беше отмъкнало топката и я вдигна над главата си като трофей.

- Ей, ама голям номер му спретнахме на Мръщаланов! Ще види той така ли се краде топка! – казваше едно дребничко момче. И докато говореше, подръпваше от вълнение стърчащия си рус перчем.

- Ама страшно го измислихме, това си беше направо по учебник, чиста работа! – обади се друго момче.

- Ами аз ако не ви бях казала за онзи филм, дето гледах... – обади се едно момиче, със две големи панделки в косата. Но веднага я прекъснаха.

- Да бе, ти какво? Сега ще кажеш, че идеята е била твоя, пък ти просто искаше да си разкажеш филма. Хич и не знаеше какво си видяла, ами ние сами се сетихме.

- Друг път. Ако не бях аз, само щяхте да му направите някой глупав номер, пък топка щяхте да видите на кукуво лято!

- Е хубаво де! Нали си взехме топката и му дадохме урок на Мръщака? Какво има да се разправяме. Всички го направихме. – каза момчето, което бе влязло в апартамента. Сигурно в заслугата си, то можеше да прояви скромност.

- Така си е, така си е! – развикаха се децата и отново почнаха да говорят едно през друго, да си разказват подвига отново и отново, да го украсяват и да имитират Мръщаланов.

- Ама аз как улових мухата, а! – викаше дребничкото момче и се пъчеше от гордост.

- А мен Мръщакът ме сграбчи за яката, пък ръката му като клещи, обаче аз се извъртях, ей така, приложих му една хватка и дим да ме няма!

- А пък аз....

- Не бе, чуйте...

А бе станало следното. Един следобед, докато съвсем мирно си ритаха на двора, същият този Мръщаланов, известен на всички с навъсеното си лице, което никога не се усмихва и с голямата си раздразнителност, бе изскочил на игрището и бе започнал да крещи и да ги нарича хулигани, които не позволяват на отрудените хора да си отдъхнат дори и в съботния следобед. И след като хубаво се накрещя, грабна топката, каза, че я конфискува и си замина.

Подобна несправедливост събуди съвсем оправданото възмущение на децата. Тази работа не можеше и не биваше да се оставя така.

Ала какво да се направи, как да се вземе топката обратно, това бе по-трудно да се измисли.

Но след много съвещания, предложения, разпри, накрая се стигна до този, трябва да се признае, доста изобретателен план, с който всички се съгласиха без колебания.

А Мръщалов в това време се върна в спалнята и се опита да продължи следобедната си почивка. Ала бе премного ядосан, за да може да заспи, въртя се, въртя се и накрая изрита завивката, нахлузи пантофите и отиде за неделния вестник.

Върна се в спалнята, сложи си очилата за четене, изправи възглавницата и се облегна на нея. Но щом разгърна вестника и започна да чете, веднага се ядоса още повече от новините и го захвърли на пода.

Ах, че противен ден, помисли си той.

И ей тъй, хем знаеше, че няма да може да заспи, той легна обратно, дръпна завивката почти до очите си и загледан безцелно в пердето, позлатено от слънчевите лъчи, занарежда наум закани срещу шайката малолетни престъпници, както той наричаше децата.

И както се взираше в пердето, изведнъж нещо странно му се привидя. Трепкащото петънце светлина, което без да иска бе следял с поглед, внезапно сякаш се отдели от пердето и се задържа за няколко секунди във въздуха, после отново се настани на пердето, но вече не бе петънце, а на плата сякаш се извеза сияйна пеперудка, от която се лееше нежна светлина.

Пеперудката запърха с крилца и изпод тях се посипа сребрист прашец и затанцува из въздуха.

После пеперуката литна и на Мръщаланов се стори, че чува звънлив смях, който се разсипа във въздуха, подобно на сребърния прашец.

А така! – каза си Мръщаланов. Това вече не е на добре! Ето докъде ме докараха, това си е най-явна халюцинация! – и опита по навик да се ядоса, ала незнайно защо, този път хич и не успя.

И наред с това не можеше да откъсне поглед от пеперудката. Изразът на вечно намръщеното му лице взе да омеква, една усмивка се опита да изгрее, първо съвсем неумело, ала след малко доби увереност и се разля по лицето му.

Тогава очите му от самосебе си започнаха да се затварят, а пеперудката литна към него и внимателно докосна с крилца челото му и цялото му лице се озари от светлината и.

И Мръщаланов засънува сън, какъвто не му се бе присънвал от години.

И колко жив и истински беше този сън.

Той тичаше по една поляна и сякаш наистина чувстваше вятъра, който освежаваше лицето му и меката пръст под краката му и уханието на цветята. И той не бе вече сърдития, сериозен възрастен, ами отново бе станал момче.

Буйно, весело момче.

В едната си ръка имаше дълга пръчка, която рамахваше като сабя. Пред него се изпречи локва, а той вместо да я прескочи, цопна в нея, изкаля се добре и от това му стана така хубаво.

После стигна до една градина, а зад оградата се издигаше череша, натежала от плод. Той прескочи ловко оградата и бързо се качи на дървото. Сладките череши изчезваха една след друга в устата му, а по земята се сипеше дъжд от костилки.

Но тогава се чу сърдит глас и дотича собственикът на черешата. Ядосан, той закрещя на момчето. А то само се засмя, изплези му се и бързо скочи от дървото и избяга.

Ей така сънуваше Мръщеланов и краката му се движеха в съня, сякаш бягат, и безгрижен смях се лееше от гърлото му.

Пеперудката се повдигна във въздуха, задържа се за миг над лицето на Мръщаланов, после размаха бързо крилца и още от сребърния прашец се посипа и влезе право в носа му. Той пое дълбоко въздух и една силна кихавица изскочи на свобода.

А пеперудката отлетя обратно до пердето и сякаш се сля с него, остана още миг два пеперудка, а после можеше да се види само едно слънчево петънце.

Децата вече бяха на импровизираното футболно игрище и ритаха спасената топка.

- Подай на мен, на мен!

- Засада!

- Как засада, никаква засада няма?!

- Казах засада! Недей да спориш, да не ти дам картон!

- Е хайде дай ми де! Къде е тоя картон, я да го видя.

- Е вече взе да почервенява картонът, да знаеш! – закани се съдията.

- Абе аз защо те избрах за съдия?

- Ей, ще играем ли или какво? – извика вратарят, на който бе започнало да доскучава.

- Олеле! Мръщака! – извика някой.

И наистина, Мръщаланов тичаше към игрището.

- Ей сега я втасахме!

- Абе какво е това на лицето му?

- Майчице, той се смее! Май съвсем е мръднал!

А Мръщаланов дотича пъргаво при тях и през смях каза:

- Да поритам малко с вас, а?

И пред очите на онемелите деца удари такъв шут на топката, че тя прелетя през цялото игрище и влезе в отсрещната врата.

- Гооооол! – извика той, нахлупи тениската на главата си и направи една победна обиколка на игрището.

РИНТИНТИН

По сенчестата страна на улицата наперено пристъпваше едро рижо куче. Едното му ухо бе гордо изправено, а другото свободно се развяваше и сякаш казваше : Хей, отпусни се, приятелю, я виж какъв прекрасен ден те чака!

Дългокракият красавец, който не можеше да се причисли към нито една позната порода кучета, се спря до едно дърво, прочете съобщенията оставени от другите кучета, безгрижно вдигна крак и изписа своя отговор.

От другият край на улицата се зададе дребно, рошаво кученце. Малкото му любопитно носле трескаво потрепваше, то притичваше от ъгъл на ъгъл и обстойно издушваше всичко, което имаше да се подуши. Видът му бе така съсредоточен, сякаш вършеше изключително важна и отговорна работа.

- Охо, Лари! – провикна се рижият. – Привет, отдавна не сме се виждали, как я караш, друже?

- А, Рин! – сепна се Лари. – Здравей... здравей. Добре, добре, знаеш как е! Много работа има, по следите съм! – отвърна Лари и започна да души около дървото.

Рин се подсмихна под мустак. Лари винаги бе мечтал да бъде полицейски инспектор и прекарваше дните си в преследване на въображаеми престъпници.

В този миг се чу пронизителен глас, който извиваше:

- Лаааарииииииии!

Зад ъгъла се зададе изискана дама, която притеснено се оглеждаше на всички страни. Щом видя кучетата, тя дотича, доколкото и позволяваха обувките на висок ток.

- Ето къде си бил, непослушник такъв! – възкликна тя и сложи каишката на Лари.

- Така се притесних, а знаеш, че не е добре за нервите ми! Лекарят изрично ми забрани да се тревожа за каквото и да било. Добре че те намерих, мой малък, сладък Лари! – Тя вдигна кученцето на ръце, залепи му една целувка, пусна го обратно на земята и задърпа повода, като хвърли изпълнен с презрение поглед на Рин.

Лари въздъхна тежко и омърлушено я последва. Докато се отдалечаваха тя продълважаше да нарежда нещо с високия си, плачевен глас.

- Дръж под око района, сержант! – извика Лари, преди да се скрият от поглед.

Рин се засмя и продължи пътя си. Размахваше щастливо опашка и се поздравяваше за това, че сам си е господар и не зависи от ничии капризи.

- Съвършено! - чу отнякъде той. Огледа се и видя една котка в съседната градина. Тя имаше разкошна бяла козина и се оглеждаше в огледало с позлатена рамка.

- Казахте ли нещо? – попита Рин.

- О, не говорих на вас. – отвърна котката, хвърли му царствен, изпълнен с пренебрежение поглед и продължи да се гледа с възторг и наслада в огледалото.

Рин повдигна учудено вежди и като видя, че няма да завърже разговор с тази самовлюбена особа, се накани да отмине. После обаче му хрумна чудесна шега. Отиде до близкия храст, вдигна крак, а после започна усилено да рие в меката от сутрешния дъжд пръст. Няколко пръски кал прелетяха и се залепиха за бялата, лъскава козина на котката.

Тя изписка възмутено и изпусна огледалото, а Рин прихна да се смее и побягна.

Когато спря да се тресе от смях, той усети, че стомахът му се обажда, къркори и настоява да получи своето.

- Значи станало е време за обяд! – каза си той. - Така, кой ден от седмицата бяхме днес? Аха, вторник! Е, чудесно, днес има пазар!

И той пое към пазара. Когато минаваше покрай хранителния магазин, продавачът, който седеш на припек пред магазина и четеше вестник се провикна:

- Рин, пакостник такъв, къде се губиш? Имам чудесно угощение за теб.

Рин се спря, отиде при него, подаде му лапа и каза, преди да продължи пътя си:

- Славен си, но го запази за утре. Днес имам уговорка, чакат ме другаде за обяд.

- Гледай го ти него! – засмя се добродушният човек, който бе чул само лай.

Скоро Рин потъна в разнородната тълпа, която с мъка се придвижваше между отрупаните сергии. Продавачите се надвикваха, като всеки хвалеше стоката си и ниските цени.

Рин се спря пред сергията с дини, за да погледа чудатия продавач. Той беше огромен, големите му, червени ръце се движеха плавно във въздуха, сякаш дирижираше невидим оркестър, а щом отвореше уста за да хвали сочните плодове, които предлагаше, думите се затъркулваха от устата му напевно, едри и загръглени, като дините струпани пред него.

Малко по-нататък имаше сергия за сирене. Продавачът, тих и скромен човек, седеше мълчалив зад тезгяха. Насред шумния пазар, тази сергия бе като оазис на спокойствието. С кротка, мечтателна усмивка, продавачът оставяше грижливо подредената стока да говори сама за себе си.

Когато видя приближаващия се Рин, радостна усмивка се разля по лицето му.

- Дойде значи, приятелю! – наведе се той и почеса Рин зад ушите.

- Ха ! – отвърна му кучето и като подскочи, опря предните си лапи на гърдите му. - Че как няма да дойда, знаеш, че обичам нашите обеди!

- Така е, така е! Но можеше да е изникнало нещо непредвидено. – отвърна човекът.

Колкото и странно да бе това, той разбираше езикът на Рин. Мълчалив по природа, той, за разлика от повечето други хора, умееше да слуша. И така откри, че умее да разговаря с животните.

Той извади паничка, пълна догоре с най-вкусните видове сирене и Рин, като истински ценител, се нахвърли и я изяде с апетит.

После кучето мина зад сергията, където ги чакаше подредената табла. Скрити от погледите на хората, те изиграха обичайната си игра на табла, прекъсвани от време на време от купувачите.

На Рин никак не му вървеше в играта.

- Нали знаеш какво казват? На който не му върви в хазарта, му върви в любовта!

Рин се засмя и подаде лапа на приятеля си, който го бе победил убедително.

После се разделиха, тъй като пазарният ден бе към края си и продавачите вече прибираха сергиите си.

- Ще се видим в петък! – извика Рин, докато се отдалечаваше.

На връщане Рин мина през парка. По това време там се събираха много кучета.

Той се изправи на едно възвишение и загледа кучета, които се гонеха долу в ниското.

Покрай него премина един огромен дог. Той пристъпяше тежко, важно и оглеждаше всички от висотата на положението си.

После съзря играещите си кучета и забравил величествените си обноски, хукна надолу по склона, повличайки дребничкия си собственик след себе си.

Рин тъкмо щеше да го последва, когато чу:

- Здравей, Рин! Как си?

Той усети как устата му пресъхва, сърцето му се разтуптя, а краката му затрепериха. Опита се да преглътне и заеквайки отвърна:

- Ззз... здравей, Тинтин! Ддд...добре, аммм, добре съм.

Тинтин го гледаше нежно и насмешливо, а големите и, дяволити очи искряха с особен блясък.

- - Там май става голяма веселба! Искаш ли да отидем?

Рин подскочи от радост и изненада.

- Ааа, да, да, разбира се, да! – отвърна той.

Откакто я срещна за първи път, Рин бе безнадеждно влюбен в нея. За него тя бе най-красивото, възхитително създание, но и тъкмо поради това, напълно недостижима.

Козината и бе в нежен светлосив цвят, имаше издължени, грациозни крака и разкошни, дълги черни уши и опашка.

А очите и! Те бяха най-прекрасното у нея. Големи, тъмни и блястящи, те притежаваха такъв загадъчен израз и дълбочина, че когато Рин погледнеше в тях, не просто загубваше способност да говори, а и изобщо забравяше кой е.

Когато беше далеч от нея си представяше какво щеше да и каже, как ще я впечатли с духовитостта си и накрая съвсем небрежно ще я покани на среща.

Но щом я видеше, тези мечти мигом изчезваха, той чувстваше, че няма по-незначително и недостойно същество от него.

Та какво би могъл да и предложи той? Нямаше дом. Да, сега беше лято, но щеше да дойде зима. Той помнеше добре зимата, студа, виелиците. Къде щеше да я подслони, как щеше да я стопли. Той се оправяше някак, за себе си нямаше какво толкова да се тревожи, но тя, така нежна и крехка, как би преживяла една такава зима?

- Не, не мога, трябва да тръгвам, иди сама! – отсече внезапно той.

- Рин, не ставай смешен, нали току що се съгласи! – засмя се тя.

Обзет от чувство на самоомраза, той измърмори нещо на Тинтин и навел мрачно глава си тръгна. Тя го проследи как бавно се отдалечава и тъжно поклати глава.

Без да вижда накъде върви, той дълго скита. Сега вече се обвиняваше и за непростимата си грубост, с която се отнесе към Тинтин. Как ще я погледне отново в очите? О, той няма право дори да мисли за нея! Така е най-добре, не трябва изобщо да я вижда повече и без това само се измъчва...

- Хей, какво си оклюмал такъв? – прекъсна нерадостните му мисли един глас.

Рин се сепна и се огледа. Беше попаднал на запустяло масто, насред което имаше стар локомотив. Той не видя никого, кой ли го беше заговорил?

- Ехо! На теб говоря. – отново се чу гласът.

Може би има някой в локомотива, помисли си Рин и се приближи. Когато застана пред него, локомотивът изведнъж му намигна с единия от фаровете си.

Рин зяпна насреща.

- Хахахахаха! Е, какво сега? Локотив, пък говори, ще кажеш ти. Ама какво толкова странно има за теб? Нима ти не си куче, а пък говориш?

- А ти откъде знаеш, че говоря?

- Ето виждаш ли, че говориш! – отново се засмя локомотивът. - Ех, че е приятно тъй да си побъбриш с някого. Рядко някой минава оттук. Да ти кажа става му понякога самотно на човек. Така де, на локомотив, хахаххаххаха!

- Ама ти съвсем самичък ли си тук?

- Самичък. Е, минават от време на време, ама то не е и всекиго да заговориш, знаеш ли ги какво ще им щукне. Но теб като те видях, веднага разбрах, че ще станем големи приятели... Ех, други времена бяха! Да, да, да! Бях и аз като тебе млад и зелен. Ей, че славен локомотив бях, за чудо и приказ, и ей тъй като седнеше в мен машинистът... ама какво има да се хващам за миналото? Минало, заминало. Поживях си добре, толкова пътници превозих, събирах и разделях хора.

- Но и сега не съм за оплакване, почивам си. Пък и компания си имам от време на време. Имах си аз едно семейство птички, бяха свили гнездо тук. Ама порастна им семейството и трябваше да се преместят по – нашироко. Но и сега прелитат от време на време, да си побъбрим

- Гледай ти, гледай ти, колко интересно е всичко това! – каза Рин. – Значи обичаш компанията, че кой не я обича?

- Обичам я, така е. Но сега ти ще минаваш понякога да виждаш новия си приятел. Ех, просто съм щастлив. Обичам новите запознанства. Винаги съм си бил общителен. Но още повече ценя едно истинско приятелство. А най, най-хубаво ми е, ако дойде някой да живее при мен. Ех, колко весело сме си изкарвали с моите квартиранти! – и той радостно се засмя.

Рин изведнъж забрави всички лоши мисли. Той просто заподскача от радост.

- Ах, ах, Локомотив, ах, ако само знаеше колко щастлив ме правиш. О, ти си прав, ние наистина ще станем големи приятели! Не, ние вече сме истински приятели! Но кажи, кажи, възможно ли е аз да дойда да живея тук?

Локомотивът, ако имаше как, и той би подскочил от радост.

- Няма нищо, което да искам повече! – извика той.

Рин вече не мислеше за нищо друго, освен как да намери Тинтин. Забрави всичко, което го тревожеше, забрави и страха и неувереността. Просто трябваше да я открие, да и се извини и всичко, всичко на този свят щеше да бъде прекрасно.

И като изтича по-близо до локомотива, опита се да го прегърне и вече в движение му извика, че трябва да върви, но ще се върне, скоро, скоро...

Пазарният ден беше в разгара си. Викове, аромати, цветове, тълпи хора... един нормален пазарен ден.

Продавачът на сирена седеше зад тезгяха и чакаше своя приятел Рин. Таблата вече бе подредена и той от време на време нетърпеливо се оглеждаше.

И ето съзря блестящата му, рижа козина. Той си пробиваше път сред тълпата. Продавачът стана да го посрещне. Но когато Рин се приближи, той видя, че не е сам.

След него срамежливо пристъпяше друго куче.

- Дойде значи, приятелю! – както винаги каза той и добави: - И ми водиш гост. Много съм щастлив!

- Това е Тинтин, говорил съм ти за нея – каза Рин и някъде, под рижата си козина се изчерви.

- Тинтин, много се радвам да се запознаем! – каза човекът и на лицето му се разля топла усмивка.

Тинтин се приближи и му подаде деликатно лапа.

- Аз също съм много щастлива. Чух за вас, че сте необикновен човек, а сега се уверих, че е така.

Очите на Тинтин заблестяха отново дяволито и тя се почувства съвсем свободно с новия си приятел.

- Рин...Тинтин- промълви продавачът. – Да, колко чудесно наистина! Ринтинтин...