Веселата уличка тихо припяваше на възторжената музика, която се разливаше отвсякъде в такова свежо, слънчево утро. Тя припяваше на клаксоните на колите, на разговорите на минувачите, на виковете на продавачите от пазара, на кресливата, любопитна врана, която надничаше в хорските прозорци, на подсвиркването на хлапето, което се ровеше в прахоляка и на лая на кучето, което си гонеше опашката. Ала най-вече припяваше на момичето от малката мансардна, което всяка сутрин пееше на любимите си цветя, докато ги поливаше.
Балкончето на малката мансардна беше украшението на веселата уличка. Отрупано с разноцветни цветя, то караше дори и най-заклетите търсачи на изгубени съкровища да откъснат поглед от земята, за да се полюбуват на цветната феерия за миг.
Точно тази сутрин се случи един такъв търсач на изгубени съкровища да мине по уличката. Забол поглед в земята и сбърчил угрижено вежди, той издирваше не какво да е съкровище, и не от кого да е изгубено, а именно от самия него.
Името му бе Разсеян и ако трябва да бъдем честни, понякога съвсем му прилягаше. Изгубеното съкровище беше не друго, а ключовете от апартамента му.
Ще ви издам една тайна. Разсеян не бе просто един обикновен разсеян младеж. Той бе писател и точно в този момент работеше върху първия си роман, който поглъщаше изцяло мислите му.
Рано сутринта Разсеян бе излязъл на разходка. В такова прелестно утро, това не бе никак чудно.
Докато се разхождаше из града обаче, той дотолкова бе потънал в размишления, че после никак не можеше да си спомни откъде точно бе минал. Това не би било кой знае какъв проблем, ако когато бе понечил да си влезе у дома, не се бе оказало, че ключовете му вместо да си стоят в джоба му, където им е мястото, бяха решили да се поразходят самостоятелно. Или да си лежат някъде на земята самостоятелно и да чакат Разсеян да ги открие, както той се надяваше.
И така, сбърчил вежди и забол поглед в земята, Разсеян издирваше избягалите ключове. Само че вместо тях той срещна един уличен фенер. От срещата главата му отхвръкна назад. Докато разтриваше чело, погледът му попадна на цветното балконче и там си остана. Насред цветята се смееше мансардното момиче. Той забрави да мига, той забрави какво е това мигане, а и изобщо какво е това да забравиш, както и всичко останало.
Мансардното момиче се посмя още малко на завеяния младеж, който бе имал свада с уличния фенер и се прибра в своята малка мансардна.
Разсеян продължаваше да зяпа балкончето, и хм, ами да, да се усмихва съвсем глупаво. Сигурно би продължил да го прави през целия ден, цялата нощ, както и на следващия и по-следващия ден, би продължил да го прави, докато някой загрижен гражданин не повика пожарната команда да го отведе, но тогава се чу едно силно:
- Ха!
- Ха! – повтори малкият разбойник и наду един огромен балон, който се спука с трясък, а носът му остана пленник на розовата дъвка.
Разсеян свали поглед надолу, надолу и още малко надолу. Там стоеше един риж хлапак и усилено дъвчеше дъвка.
- Хм, здравей! – завърза разговор Разсеян.
Хлапакът продължи да дъвче ожесточено дъвка, извърнал глава настрани, така че се виждаше един луничав профил и едно око, което от време на време хвърляше по някой крадлив поглед на Разсеян.
Младежът се разсмя и също извърна глава и започна да прави този номер с окото. При това подхвърли едно гръмко „Ха!” във въздуха.
Хлапакът подмсръкна и застърга земята с обувка. Разсеян направи същото.
Той изобщо бе започнал да се чувства така преизпълнен с щастие, че вече хич не го беше грижа за изгубените ключове, пък и за нищо друго.
- Дааа! – проточи той. – Дали ми се стори или преди малко някой ме заговори?
- Тинтириминтири!
- Така ли?
- Казах дрън дрън и това ми е последната дума!
- Такива мити работи значи?
- Такива!
- Ха!
- Ха ами!
- Е добре! Щом не си бил ти, аз ще тръгвам.
- Прав ти път!
Разсеян потегли бавно надолу по уличката, като хвърляше бегли погледи към отражението си във витрините на магазините. Точно зад неговото отражение се промъкваше едно друго по-дребно и по-рижо отражение. Той се извърна рязко и се озова лице в лице с хлапака.
- Аха! Пак се срещаме! Е, няма как. Май е време да се запознаем. Приятно ми е, Разсеян!
- Хич не ми ги пробутвай тия! Видях те къде гледаше. Ама да знаеш, хич и да не си го помисляш. – разсърди се хлапакът.
- Хич не съм и помислял да си помислям! – помирително се усмихна младежът.
- Тинтириминтири! Нали те видях как глупаво се хилиш. Да не мислиш, че не ми е познат тоя поглед. Колко такива като теб съм изгонил! – сви юмруци заплашително хлапакът.
Младежът се смути. После смущението му нарастна неимоверно. По уличката се зададе мансардното момиче, яхнало един стар и проклет велосипед. Той се тресеше и дрънчеше, подскачаше и изглеждаше така, сякаш се опитва да хвърли ездачката си.
Хлапакът позна характерния шум, и войнственото изражение изчезна мигом от лицето му. Ако щете ми вярвайте, но рижият му перчем щръкна от радост.
- Бум, стари друже, привет! – провикна се момичето и натисна рязко спирачките. Велосипедът нададе възмутен вик, ала все пак спря.
Момичето се приближи и се обърна към Разсеян, който се опитваше да потъне в земята от срам.
- Надявам се не се ударихте много! – мило се усмихна тя.
- Ааааам... напротив! Не, искам да кажа не, не, съвсем не! – изговори Разсеян и заопитва с всички сили да възвърне нормалния цвят на лицето си, но от усилието се изчерви още повече.
- Хм, чудесно! И все пак не ми се вярва да е съвсем не. Поне мъничко се ударихте! – засмя се тя.
Хлапето, което, както разбрахме се казваше Бум, се изкиска злорадо.
- Заро! – отесече момичето, като при това протегна рязко ръка напред.
- Кх, моля? – примигна Разсеян.
- Не, едва ли! Кх, моля не би могло да е вашето име. Въпреки че ако е така, Кх, моля си е едно наистина чудесно име.
- О! Разбира се! Аз... не ви разбрах Приятно ми е, Разсеян!
- Заро! – повтори тя. - Като роза, само че наобратно, нали?
- Разсеян като хм.... разсеян!
- А това е Бум, моят най-любим червенокос приятел. Е, Бум, разказвай!
Бум просто светна от щастие, че най-накрая и той бе дошъл на дневен ред, бръкна в джобовете на прашните си панталонки и като загледа хитро-хитро, започна да подрънква с тайното съдържание на единия си джоб.
- Бууум! Не ми казвай, че си направил някое откритие! Какъв беше този вълшебен звън, който се чу от левия ти джоб? – възхити се Заро.
Бум се изду от важност и като се огледа подозрително наоколо, за да се увери, че никой не подслушва, тържествено обяви:
- Открих магически ключове! Направено им е заклинание от велик магьосник да могат да отключат всяка заключена врата!
- Нееее!
- Да! – Бум извади ключовете от джоба си.
- Хей, това са моите ключове! – извика Разсеян и посегна да ги вземе.
- Долу ръцете! Ще крадеш, а? – разсърди се Бум.
- Но това наистина са моите ключове, изгубих ги рано сутринта, докато се разхождах и досега обикалях града да ги търся.
- Ха! Разбира се, че така ще кажеш! Всеки подлец си мечтае за такива чудни ключове!
- Бум, миличък Бум, щом Разсеян казва, че са негови, значи наистина са негови. Нали ще му ги върнеш?
- Но това са моите магически ключове!
- Бум, ами ти днес ще извършиш истински подвиг! Намерил си изгубени ключове, открил си собственика им и сега ще му ги върнеш. Ти си едновременно детектив и рицар, трябва да бъдеш горд със себе си!
- О! Е! Нищо работа! – засия Бум и подаде ключовете на Разсеян.
- Браво! Радвам се, че станахте приятели! – извика Заро. - Е, до скоро! –отсече внезапно тя, скочи на колелото, помаха им за сбогом и отпътува.
Разсеян и Бум останаха да гледат подире и и когато се скри от погледите им, двамата пуснаха по една въздишка.
После се спогледаха.
- Даааа! - проточи Разсеян.
- Даааа! – повтори Бум, но после се осъзна и понечи да хвърли на Разсеян един враждебен поглед. Само че някак не му се получи.
Разсеян се засмя, потупа го рамото и после го почерпи със сладкиши от отсрещната сладкарничка.
Някоя мнителна персона би казала, че Разсеян има тайни подбуди за завързването на приятелство с Бум. Някоя още по-мнителна персона би си помислила дори, че той се опитва да го подкупи с лакомства.
Е, тези мнителни персони няма да бъдат съвсем прави. Защото след не дотам успешния старт на техните отношения, Разсеян и Бум откриха, че всъщност изпитват симпатия един към друг. Освен това имаха общи интереси или поне един общ интерес.
***
Странно нещо е случаят! Да вземем за пример Разсеян. Въпреки че живееше доста близо до веселата уличка с малката мансардна, досега не му се бе случвало да минава оттам. Но от този ден нататък някак все се получаваше така, че му се отваряше работа натам.
Един ден му се налагаше да отиде до малката книжарничка на ъгъла, тъй като само в нея се продаваха такива хубави моливи, на следващия пък му се дояждаше топъл, прясно изпечен хляб, какъвто нямаше никъде другаде в града, освен в една пекарна, която по една случайност се намираше отново на веселата уличка. За по-кратко ще кажа, че на същата уличка имаше и пазар, на който се продаваха най-свежите зеленчуци, обущарска работилница, в която се поправяха най-добре обувки в целия град, сервиз за велосипеди, шапкарница, шивачница, дърводелска работилничка, цветарница, грънчарско ателие и гостилница, които бяха най-добрите в града. Ех, славна улица бе веселата уличка.
Разсеян стана нейния най-чест посетител, ако не броим живеещи и работещи там хора. Продавачите и майсторите от работилниците го поздравяваха по име, в гостилничката вече си имаше обичайна маса, а цветарките щом го видеха започваха да се кискат и го подканваха да купи букет за тайнствената дама, пленила сърцето му.
Още първия ден той се натъкна на Бум. Както вървеше делово и забързано, несмеещ да вдигне поглед нагоре и изпълнен с желание да покаже, че е тук по работа, той забеляза група деца, които играеха наблизо. Насред тях пламтеше червенокосата глава на Бум. Разсеян съвсем се притесни, почувства се хванат на местопрестъплението и поиска бързо да отмине. Ала Бум го забеляза, заряза компанията си и дотича при него.
- Ха! Кого виждам! Да не изгуби пак нещо?
- Бум! Здравей! ... Каква изненада, не очаквах да те видя! Наложи ми се да отскоча да книжарницата. Знаеш как е.
- Ами! Не знам! На мен до книжарницата не ми се налага да отскачам, майка ми ми купува всичко необходимо и на мен само се полага да уча. Аз и казвам, че мога аз да ходя в книжарницата и да купувам, пък тя да учи, ама тя не се хваща на този номер.
Разсеян се разсмя:
- Бум, голям Бум си ти, да знаеш! Хайде да ударим по една паста, а?
- Е, щом е за паста, време винаги се намира.
И те удариха по една паста, но преди това си позволиха да отправят по един мечтателен поглед към балкончето на малката мансардна.
И това им стана традиция. Поглед, паста, поглед, торта, поглед, сладолед, ден след ден.
Бум прие конкуренцията. Той харесваше Разсеян, дори вече го смяташе за свой приятел. Освен това той бе умно хлапе. Съвсем наясно бе, че за момента бе трърде, твърде млад за Заро. Затова пък Разсеян бе млад мъж, не изглеждаше зле, май бе и доста умен, разбира се, по един според него твърде вятърничав начин. Но така или иначе имаше всички предпоставки да се хареса на Заро. Пък и той бе усетил, че тя го харесва, затова и се бе изпълнил с ревност. Само че сега нещата стояха другояче. Той бе проучил Разсеян, бе го подложил на обстойно наблюдение и Разсеян издържа изпита. Бум го одобри като кандидат. Такава щедра личност бе, че бе готов да пожертва собствените си чувства в името на чуждото щастие. От една страна.
От друга, в класа му дойде нова ученичка. Случаят пак си бе свършил работата. Тя бе единствения човек, който можеше да се мери с него по червенокосост. Е, няма как. Бум бе влюбен, още повече, че нравът и също бе съвсем червенокос.
Ще се запитате какво ли стана с романа на Разсеян. Е, няма нужда да се притеснявате за него. Още след като за първи път срещна Заро и Бум, Разсеян се прибра вкъщи изпълнен с такова вдъхновение, че до сутринта седя затворен в кабинета си, откъдето ехтеше тракането на клавишите. Само че романът взе един неочакван обрат. Една съвсем нова героиня превзе страниците. А понякога през тях притичваше и една червенокоса глава. И така Разсеян делеше дните и нощите си между посещенията на веселата уличка и писането.
Един чудно хубав предиобед Бум и Разсеян похапваха шоколадова торта.
Бум си бе голям Бум, както Разсеян обичаше да му казва и затова бе започнал да се ядосва на нерешителността и срамежливостта на приятеля си.
- И докога ще продължаваме да ядем пасти?
- Кх, моля! – погледна неразбиращо Разсеян. – Омръзнаха ли ти? Не ми се вярва, сладкишите не могат никому да омръзнат, просто не са замесени от такова тесто.
- Хич не ми се прави на умен, господинчо! Много добре знаеш за какво говоря!
- Хахахахахахаха, Бум, голям Бум си ти!
- Смее се нашият!
- Не, извинявай Бум, но звучиш като майка ми.
- Бум, на моята майка обаче изобщо не приличаш! – чу се изведнъж гласът на Заро. Усмихнатото и лице надничаше през вратата.
Двамата заговорници онемяха.
- Ха, кавалери! Няма ли да ме поканите на една паста?
Разсеян се задави с парчето торта, което тъкмо бе лапнал, закашля се, но една услужлива ръка му подаде чаша вода. Заро вече се бе настанила до тях на масата.
Разсеян не можеше да разбере кое чувство взема превес у него. Дали неописуемото щастие или отчайващия ужас и срам, особено след като отново се бе поставил в унизителна за него ситуация. Ала Заро му се усмихваше и това бе достатъчно да излекува нараненото му самочувствие.
- Здравей, Заро!
- Здравей, Разсеян! Ще трябва разбира се да си говорим на ти, просто още не сме достатъчно възрастни и достолепни за да се наричаме Уважаеми Господине и Уважаема Госпожо. Ще трябва да почакаме поне още пет години за това удоволствие.
- Дори и тогава още няма да ни приляга съвсем добре, като нови обувки, ще трябва да ги разтъпчем и изцапаме малко, за да ги направим съвсем свои. – разсмя се Разсеян, заразен от непринудеността на Заро.
Бум се подсмихна лукаво под мустак и взе инициативата в свои ръце.
- Радвам се, че сте и двамата тук, тъй като исках да ви уведомя, че насреща ви седи най-страшният разбойник на всички времена, т.е. аз.
- О, това ни е добре известно!
- Освен в живота имам предвид. Ще участвам в училищното представление и просто няма как да не дойдете да ме гледате! Много ще изпуснете да знаете и после ще съжалявате цял живот.
- Но, Бум, как няма да дойдем? Обещавам ти от свое име и от името на Разсеян, че нищо не може да ни попречи да дойдем.
Разсеян се усмихна глупаво. Бум тайно му намигна.
- Представлението е другата седмица, в петък от осем часа вечерта. Билети ще си купите на място. Всичко ясно ли е?
- Тъй вярно! – козирува Заро.
- Е добре тогава, аз закъснявам за училище! – и Бум си плю на петите.
Заро и Разсеян останаха сами, но нямаше защо да се страхуват от неловкото мълчание, то се бе оттеглило в ъгъла и се срамуваше. На първо място трябваше да поговорят за техния така колоритен малък приятел, после разговорът се прехвърли на други вълнуващи и двамата теми и няколко часа се изнизаха на бегом.
Същата вечер хората разказваха за един съвсем подивял младеж, който буйствал по улиците, като подскачал и пеел с цяло гърло.
А едно момиче прекара цялата вечер на балкона, загледано в небето, пеейки на цветята си и вдъхвайки аромата им.
После пристигна запъхтяната друга седмица, петъкът дотича, а осмият час завиваше вече зад ъгъла.
Училищната зала бе препълнена с горди родители. И със Заро и Разсеян. Те седяха един до друг и се вълнуваха. По повод предстоящото представление, разбира се.
Завесата се вдигна и представлението започна. Страшният червенокос разбойник се появи на сцената и започна да всява ужас. Малко по-късно обаче се разбра, че не е толкова жесток, колкото изглежда. Една досущ толкова червенокоса пленница се зае да го направи неин пленник и накрая той я целуна, остави разбойническия занаят и се посвети на добрите дела.
Всички в залата станаха на крака да ръкопляскат на малките актьори, които бяха се вживели в ролите си толкова добре. Особено достоверна бе сцената с целувката.
***
Хората се стичаха от входа на училището сред възбудена глъчка. Разсеян и Заро чакаха Бум. Той се зададе заедно със своите родители. Щом ги видя, се затича към тях.
- Бууум, ти беше просто невероятен! – извика Заро и го целуна.
- Изключителен! Наистина, ако бях изпуснал това представление, щях да съжалявам цял живот!
- Ха! Няма страшно, аз се шегувах, ще го играем пак другия месец! – ухили се Бум. – Тогава може да доведете и приятели. Аз ще тръгвам, ние сме с колата, но вие ще трябва да си тръгнете пеша. Няма място, баба ми..
- Но Бум, каква..- опита се да го прекъсне майка му, която се бе появила зад гърба му.
- И дядо ми! И него трябва да возим.
- Но...
- Мамо, татко, това са моите приятели Заро и Разсеян. Тъкмо им казвах, че ще трябва да се прибират двамата сами, защото при нас в колата няма място от баби и дядовци.
Бум побърза да се сбогува и отведе обърканите си родители.
Разсеян и Заро останаха сами. Нощта бе топла, подухваше лек ветрец. Те тръгнаха бавно, потънали в оживен разговор. Скоро излязоха на големия булевард от тихата пресечка, на която се намираше училището. От отсрещния ъгъл се показа една разнородна кучешка компания. Кучетата се насочиха към тях съвсем делово и сякаш казаха: Хайде, какво чакате! Да вървим!
Заро и Разсеян се зарадваха много на тази среща, пожелаха вежливо добър вечер, погалиха няколко приятели и продължиха. Охранявани от всички страни от общо седем на брой кучета, разноцветни и разноформени .
Един риж дребосък се движеше с тях, заедно с един къдрав дебеланко, останалите охранители си сменяха постовете, някои изоставаха, други избързваха напред, за да огледат района.
- Хаха, изпращачи!
- Те ще ни изпратят малко и после ще си отидат по тяхни си работи. – каза Заро.
Ала изпращачите никъде не отиваха, усмихваха им се с милите си муцунки и по всичко изглеждаше, че тяхната работа е именно да изпращат Заро и Разсеян. Колкото по-далече отиваха, толкова по – необикновено и вълшебно им се струваше всичко.
Когато стигнаха до входа на Заро, кучетата се събраха, насядаха в кръг около тях, вдигнаха глави и ги загледаха спокойно и мъдро.
- Ах, вие сте духчета изпращачи! – говореше им Заро, докато ги галеха, заедно с Разсеян.
- Те са нашите духчета – кучета изпращачи! – каза Разсеян. Докато галеха кучетата ръцете им се докоснаха. Те се погледнаха, усмихнаха се сериозно и решиха, че се бе случило нещо прекрасно и вълшебно, за което не биваше и не можеше да се говори.
По-късно Разсеян се връщаше обратно по същия път, по който бяха минали. Но този път не бе изгубил нищо. Изпращаще техните духчета – кучета изпращачи.
