ЗАД ВСЕКИ ЪГЪЛ

Там, където започва тази история се издига жълта къща, със зелен покрив и червена врата. На вратата има чукче с формата на кълвач. Има също и звънец, който изпълнява тиролски песни, щом го натиснат. А понякога не изпълнява, понякога се инати като магаре и човек и една нота не може да изстиска от него, колкото и да го натиска. Тогава същият този предполагаем човек сграбчва чукчето кълвач и започва нетърпеливо да чука с него, докато не се чуят стъпки зад вратата. После едно тънко гласче пита кой е. Ако не последва незабавен отговор, защото например чукащият точно в този миг е зает да гали или пък да се опитва да прогони усукващият се в краката му котарак, който току що е  скочил от най-близкия прозорец, стъпките бързо се отдалечават. И само няколко секудни по-късно на същия този прозорец цъфва едно личице, което с любопитство разглежда посетителя.

 
-   Фърсил, ти си стара клюкарка, това си ти! – ще се обади отново тънкото гласче и момиченцето, на което то принадлежи ще изцъка смешно с език.
 Фърсил всъщност не е нито стара, нито клюкарка, ами си е млад котарак. Но малката госпожица има силно влечение към цветистите изрази и поради това не пропуска случай да се изрази цветисто. Тя е на седем години и половина, висока е сто двадесет и седем сантиметра и се казва Мару. Освен с Фъргил, живее още с едно клепоухо куче на име Зу, което е по-вероятно да се е запиляло някъде в този миг, ала скоро ще дотича весело и ще отпечата мърлявите си лапички върху тоалета на посетителя. Към това трябва да се прибавят и една майка и един татко.  Тях ги споменаваме съвсем между другото, не защото не са значими личности, а защото изобщо не участват в нашата история.
 

Майките и татковците изобщо твърде, твърде често пропускат да станат герои в най-забележителнилните, забавни, вълнуващи, а понякога и опасни приключения. В много случаи причината се корени в това, че са твърде заети да бъдат възрастни, но понякога го правят просто от разсеяност или невнимание.
Трябва да бъдем справедливи и да отбележим, че майката и таткото на Мару не бяха от онези истински възрастни майки и татковци, но пък за сметка на това бяха много, много разсеяни, тъй че вината така или иначе си е изцяло тяхна и после няма да има защо да се цупят и мусят на Мару, че пак са изпуснали веселбата.

   -   Да бяхте внимавали повече! – щеше да им каже строго тя, размахала пръст пред лицата им. А Фъргил щеше да присвие лениво очи в знак на сългасие и да оближе грижливо лапичката си.

Но да се върнем на самата история, която започна през един предиобед, който обещаваше да бъде горещ. Мару се беше разположила в удобното кресло на господин татко си, беше нахлузила на носа си очилата му за четене, а на коленете й стоеше разтворена на буквата Ф голямата енциклопедия.
  -   Нито думичказа теб, драги ми Фъргил – обърна се тя към котарака, който се беше настанил на бюрото отсреща и гледаше с очакване.  При думите й мустаците му леко клюмнаха надолу и той поклати разочаровано глава. – Що за престъпна небрежност! Но аз няма да оставя нещата така, какъв произвол! Да напечатаме възражение! – провикна се тя, като се надигна от креслото, сграбчила облегалките. Справи се блестящо с ролята на господин дядо си, после се отпусна обратно назад и се изкиска доволно.

Фъргил обаче гледаше все така засегнато.

   -   Но Фъргил, миличък, да не пише нито дума за теб все пак си е нахалство.
Той я изгледа малко по-благосклонно.
 

 В този миг на входната врата се почука. Само че това не беше обичайното гръмко почукване, което кълвачът  - чукче  изпълняваше, а едно по-глухо и слабо почукване някъде в долната част на вратата.    
Момиченцето изприпка вън от стаята и се спусна към вратата. Там обаче се спря и се ослуша.

Фъргил също беше скочил от бюрото на прозореца, а оттам с един грациозен скок се беше озовал навън. Така че той имаше преднина и вече знаеше кой стои отвън. Мару не беше достатъчно висока за да надникне през шпионката. Ослушването не даде резултат, навън не се чуваше нищо. Тогава тя попита кой е там, само че си преправи гласа и въпросът прозвуча по - скоро като изръмжаване на сърдито куче. Тя сама се изненада от постигнатото и почти се потупа по рамото за похвала. Но отговор така и не последва. Затова хукна обратно към кабинета и надникна през прозореца. 

Ала навън нямаше никой.
   -   Колко странно, Фъргил! – провикна се тя. – Няма никой. А това какво е? Ха, колет! Колко странно, все пак! – продължи тя, като се бе подала цялата през прозореца.  – Не може да се е доставил сам. А защо който го е доставил не е изчакал да отворя? И като се замисля, какво странно почукване беше това, не можа ли да използва звънеца или кълвача? Не, казвам ти Фъргил, има нещо странно в този пакет.
Котаракът в това време обикаляше около пакета и го душеше от всички страни, като от време на време  поглеждаше говорещата му Мару, сякаш  да се съгласи с това, което казваше.

Момиченцето наблюдаваше изпод вежди и изльчваше съмнение.

-         Гледай го, уж обикновен колет като всички други, но кажи ми защо

имам чувството, че обикновен е последното нещо, което може да се

каже за него? Лежи си там на земята и не помръдва, а на мен ми се струва, че всеки миг ще заговори.
 

В този миг отнякъде дотича и кученцето Зу, весело заподскача около пакета и понечи да го опита и на вкус.
 

Пакетът изведнъж отскочи назад. Всички загледаха стъписано. После отвори уста и започна да хихика.

-         Хъхъхъхъхъ! – смееше се той и потъркваше с две ръце цялото си пакетно тяло. После смехът секна и колетът внезапно стана строг. – Не, не очаквах такова посрещане! Първо никой не отваря, отвътре се чува невъзпитано ръмжене, в това време при мен пристига многоуважаваният котарак Фъргил, но вместо да поздрави, започва да ме гъделичка от всички страни с мустаците си. Многоужаваната госпожица Мару поглежда през прозореца и ме нарича никой, НИКОЙ, а за капак и многоуважаваното кутре Зу се накани да ме яде.
Мару беше онемяла.

-         Онемях! – обяви тя.

-         Едва ли, едва ли – усъмни се колетът.

-         Но вие говорите!

-         Говоря.

-         И се движите!

-         Движа се.

-         Но това е толкова необикновено!

-         Не и в моя свят. В моя свят от това по-обикновено не можеш да намериш. Все едно да тръгнем да се чудим с вас, че тревата ви е зелена, а не както се полага у нас – синя.

-         Но... но.. къде е това у нас, т.е. искам да кажа у вас?

-         А това ли? Ами ей там – посочи той. - Кажи речи зад завоя.

-         Но аз съм завивала зад този завой стотици, не, даже хиляди пъти, а не съм открила никакво у вас.

-         Е да, то хем е там, хем не точно.

Мару, Фъргил и Зу загледаха неразбиращо.
   -     То е, разбирате ли, то е друг свят.

Тримата загледаха още по-неразбиращо.

-         Е, хайде, друг свят. Свят като свят, само че не вашия, а друг. Но съседен, разбира се. Не някой незнаен далечен свят. Съвсем близък, съседски свят. – погледна ги очаквателно, търсещ някакъв признак на разбиране. – Вие знаете за съществуването на другите светова, нали?

-         Ами...ние...- Мару засрамено гледаше в земята и смутено риеше килима  с едното си краче. – ние знаем не съвсем! – изплю камъчето накрая.

-         Знаете не съвсем? Какво ще рече това? Или знаете или не знаете! Кое последно?

-         Тогава по-скоро не знаем. – призна Мару.

-         Гледай ти, това не го очаквах! Пълно невежество!  – измърмори той под носа си. – Е, значи в общи линии нещата стоят така – има много светове, бих казал дори безброй светове, всъщност зад всеки ъгъл има по един, някои знаят за съществуването на другите, други – съвсем очевидно- не знаят.

-         Удивително! – възкликна момиченцето.

-         Хм, да, просто удивително!

-         А какво ви води при нас, господин Колет? Какво ви изпрати чак в нашия свят?

-         Не е ли очевидно?

Мару погледна Фъргил и Зу, сякаш очакваше те да и подскажат.

-         Аз съм колет. Пристиганах пред входната ви врата.

-         Искаш да кажеш, че ти си колет, изпратен за нас? – изписка момичето. Тя просто ужасно се развълнува. После изчезна от прозореца, чуха се забързани стъпки и вратата се отвори отривисто. Мару застана на прага в целите си сто двадесет и седем сантиметра, нито сантиметър по-малко или повече и поруменяла от вълнение направи несръчен реверанс пред Колета.

-         Дали трябва, т.е. дали е прието да ви отворя, господин Колет? – плахо запита тя.

-         Е, в крайна сметка трябва да си вършим работата, нали затова сме дошли! – 

    

  Колетът пристъпи към момиченцето подканящо. Тя се приближи и внимателно го отвори.  Той не беше някой облепен с тиксо пакет, какъвто сигурно на всички ви се е случвало да получавате и да се чудите как да отворите. Нямаше нужда да дърпа и къса, просто протегна ръце и той веднага поддаде под натиска й! И щом се отвори, отвътре се измъкна тежко и достолепно една голяма и дебела книга. На гърдите и пишеше със златни букви ЕНЦИКЛОПЕДИЯ. Пред смаяните погледи на Мару, Фъргил и Зу се изпъчи гордо и проговори.

-         Енциклопедия! Току що излязла от печат. – След което се разлисти и се спря на буквата Ф. – Фъргил – котарак, семейство котки. Цвят – пясъчен, сив, кафяв и бял. Местообитание – жълтата къща, със зеления покрив и червената врата. Прилежащи – Мару и Зу – вижте съответно М и З. Особености – любопитство..

-         Ха, казвах ли ти аз, че си стара клюкарка Фъргил! – възкликна Мару.

-         ...самонадеяност, сприхавост –  Котаракът измяука обидено и взе да точи ноктите си, готов да се разправи с нахалния справочник. - ... ленивост, пакостливост, – продължаваше монотонния глас на Енциклопедията – игривост, дълбокомислие – Фъргил се ослуша и доби сериозен вид, подхождащ за случая. – известна доза благородство и вярност. – завърши дебелият том, хлопна страниците си, оттегли се леко встрани и се зае да важничи.

Фъргил в крайна сметка остана доволен от това, което чу, забравяйки първите не твърде ласкави епитети и се стараеше да си придаде благороден израз.

-         О, колко интересно е всичко това! Но господин Енциклопедия, няма ли да ни прочетете какво пише и за нас със Зу.

Енциклопедията едва я погледна и отвърна.

-         Във възражението пишеше само Фъргил, не се споменаваше нищо друго.

-         О, възражението! Това било значи! Но аз не го написах наистина, само наужким беше.

-         Това е достатъчно, напълно достатъчно. – обади се Колетът.

-         А кой ви изпрати, господин Енциклопедия.

Енциклопедията нищо не отвърна,  стоеше и се прелистваше с наслада, от първата до последната страница и после обратно.

-         Ха, остави го! Нищо повече няма да ти каже. Тези енциклопедии знаят само каквото е написано в тях и нищо повече. Изпратиха ни техни величества кралят и кралицата.

-         Кралят и кралицата! – промълви Мару, изпълнена със страхопочитание.

-         Точно така. И това не е всичко. Ето, погледни!

 

Момиченцето надникна в колета и наистина, в него имаше още нещо. Щом го съзря, нещото мигновено само се надигна и излезе. Оказа се свитък, който се разгъна и започна да се чете.

 

Многоуважаема госпожице Мару, многоуважаеми котарако Фъргил, многоуважаемо кутре Зу,
Моля приемете скромната ни покана за панорамна обиколка на нашия свят!
Час – сега. Завръщане – преди вечеря. Не се изисква официално облекло.

Най-сърдечни поздрави
Крал Минерал и Кралица Лъжица.

 

Свитъкът се нави отново на руло и скочи обратно в колета.

-         Да му се не види! – провикна се Мару цветисто, както обичаше.  – Днес съм голяма късметлийка! Каква невероятна, прекрасна, невиждана и нечувана радост и чест е това за нас! – прехласваше се тя и подскачаше наоколо, обзета от пълно щастие.  Зу джавкаше, махаше с опашка и се въртеше в кръг. Дори и Фъргил забрави за достойнството си и се включи във всеобщата радост.

   -    Но да не губим повече време, да потегляме! Господин Колет, водете ни!
   -    Хайде, хайде! Потегляме, но без излишни вълнения, казах ви, че e ей тук зад ъгъла. – Той понечи да тръгне напред, но момиченцето го спря, като се прокашля леко,

  -     Кх, кх! А, господин Колет, дали не е добра идея аз да ви нося, докато стигнем? Нали разбирате, трябва да минем по улицата и е по-добре да не предизвикаме някоя катастрофа!

  -     Да, права си. Все забравям що за смешен свят е това.

Колетът се остави да го вземат, като преди това извика Енциклопедията, която се настани в него. После кученцето, котаракът и момиченцето, понесло големия пакет, излязоха от двора в индианска нишка и се отправиха към завоя.

 

Докато се приближаваха Мару се питаше какво ли ще се случи, след като завият. Как ли щяха да преминат в този друг свят, дали щеше да блесне ярка светлина или да ги понесе вихрушка. Изпитваше нетърпение и известна тревога. Тъкмо отвори уста, за да попита и ето, че вече бяха там.

-         Госпо... ин ... – започна тя, но в този миг точно завиваше зад ъгъла и преди да успее да каже каквото и да било друго, усети, че нещо я повлича надолу, сякаш асфалтът се беше разтворил и някакъв водовъртеж я бе погълнал.

Тя се завъртя няколко пъти толкова бързо, че не виждаше нищо около себе си и също така внезапно усети твърда почва под краката си. 

Когато отвори очи пред тях се разкри от странна по-странна гледка. Намираха се на нещо като поляна или по-скоро на поляна, но не такава каквато вие бихте си представили. Защото тревата, както бе споменал Колетът по-рано, бе наситено синя. Само по себе си това бе особено, но в крайна сметка човек би могъл лесно да се приучи да го намира за нормално или поне за умерено екстравагантно. Но приумиците на този нов свят не спираха дотук. Отгоре светеше нещо като слънце или нека кажем слънце, но не нашето добре познато, жълто слънце, а бонбоненорозово слънце. То приличаше на  гигантско локамоство, което можеше всеки миг да бъде погълнато от някоя великанска уста.
Предполагам вече никой не би си помислил, че небето бе синьо. Все пак ако има такъв човек, то трябва да го известя, че би сгрешил. Защото небето бе оранжево, а тук там по него се носеха лилави облачета. Интересното бе, че когато се задаваше буря, тези облаци вместо да потъмняват, изсветляваха до бледо лилаво. Наоколо имаше дървета и храсти, чиито листа изкряха във всички отенъци на сиьото.
 

Разбира се да се опише всичко това е лесно, колко му е да разбъркаш всички цветове и да кажеш: да, тревата е синя, небето пък оранжево, но за сметка на това слънцето - розово. Ала я сега си представете, че всички вие, които цял живот сте се радвали на синьото небе и яркото, жълто слънце, изведнъж видите този пейзаж! Подобна гледка е почти невъзможна за възприемане.

Мару, Фъргил и Зу зяпаха с отворени усти. За момиченцето това бе още по-невероятно, защото приличаше твърде много на една нейна рисунка от преди три години, която красеше стената в коридора. Накрая тя усети, че гласът й се завръща и заговори несигурно.

-         К... к.. колко изумително е всичко! – думите и прозвучаха съвсем тихичко. Ала тя набра смелост и продължи. – Господин Колет, нима е възможно? Та тук всичко прилича на моята рисунка, онази, която виси в коридора. Как, как е станало? Нима съм идвала и преди?

Колетът скочи на земята, тъй като досега бе седял в ръцете й и отговори.

-         Напълно е възможно. Всички светове са свързани и освен през така наречените портали, до тях още може да се стигне и по друг,  съвсем лесен начин.

-         Но как? – запита Мару отворила широко очи.

-         Насън.

-         Насън! Искаш да кажеш, че аз вече съм била тук в сънищата си? Ха, браво на мен! – поздрави се тя. – Хей, чухте ли, приятели, та аз вече съм била тук насън? Кой знае, може и вие да сте били, но като човек не може и една дума да ви извади от устата, кажете, как да разбере? – обърна се тя към Фъргил и Зу.

 

Само че те се бяха отърсили от първоначалното си смайване и вече не стояха до нея. Зу тичаше напред – назад по синята трева, нослето му трептеше и любопитно душеше всичко наоколо, от време на време се хвърляше на земята и хубаво се отъркваше, а накрая се зае да рие и започна да хвърля големи буци пръст, които се оказаха жълти на цвят.

Фъргил също се бе заел да изследва, но го правеше, вземайки предвид благородството, с което наскоро се бе сдобил. Тъй че се разхождаше наоколо, изпълнен с чувство за собствено достойнство и си мислеше, че цялата работа е съвсем сбъркана, не само заради цветовете, даже те не му правеха толкова силно впечатление, а заради това, че нямаше никакви животинки наоколо. Дори и мравчици и други насекоми липсваха. 

 

-         Точно така, уважаеми котарако, - обади се Колетът, който както изглежда разбираше мислите на Фъргил. – тук няма никакви животни. Няма птици, риби, насекоми, влечуги и бозайници. В това число и хора.

-         Но как така? Кой живее тук тогава? – изненада се момиченцето.

-         Как така кой? Ние, всички ние!

-         Но кои сте вие? Колетите?

-         Да, колетите, колелата, ключовете, кашоните, катинарите, касите, каците, капаците...

-         О, значи няма никакви живи същества, само неодушевени пр... Ах! – закри уста с ръка тя и засрамено млъкна.

-         Неодушевени предмети, нали така? Така ни наричате, вие хората.

-         Извинявайте, господин Колет, аз просто така, без да мисля!

-         Е, така или иначе, имате право. Във вашия свят всички тези предмети са неодушевени. Но при нас е иначе. И си живеем славно, дума да няма!

-         Напълно ви вярвам!

 

Изведнъж се чу бръмчене и една детска кола се заспуска от близкия хълм. Колата се движеше сама, а отзад се возеха техни кралски величества - Крал Минерал и Кралица Лъжица. Щом приближи, колата избибитка с клаксона си за приветствие, примигна с фарове и рязко спря.
Кралят и Кралица се надигнаха величествено и слязоха.
-     Техни кралски величества – Крал Минерал и Кралица Лъжица! – извести Колетът.

Мару се зае да прави нескопосан реверанс за втори път този ден. Ала кралят и кралицата не губиха  повече време да се величаят, а се спуснаха към гостите, разперили широко ръце.

-    Скъпи наши гости, така се радваме, че дойдохте!  - заговориха и двамата едновременно. При което се спогледаха и захванаха да спорят.
-    Нали аз щях да го кажа? – каза Крал Минерал.

-    Не, скъпи кралю, грешите! Аз, аз трябваше да го кажа!

-    Не, скъпа ми кралицо, вие казахте: Аз ще го кажа, но аз ви отвърнах, че аз ще го кажа.

-     А  пък аз ви отвърнах, че няма да го бъде и че не всеки ден посрещаме такива скъпи гости!

-     А, нищо такова не съм чул, сигурно е шумял моторът.

-     Вие, скъпи кралю, никога не чувате, каквото не ви изнася.

Те продължиха да спорят, забравили за гостите. Крал Минерал, всъщност беше красиво парче минерал, а Кралица Лъжица беше красива и лъскава сребърна лъжица. Те бяха добри и справедливи владетели и поданиците им ги обичаха, ала имаха навика винаги да спорят за дреболии и го правеха кажи речи през цялото време.

 

Затова накрая Колетът взе нещата в свои ръце и поведе всички към количката. Кралят и кралицата продължаваха да спорят, но послушно последваха останалите и седнаха в колата, все така без да спират.
И така обиколката започна. Но едва бяха изминали и сто метра и кралицата, която освен, че обичаше да спори с краля, имаше и една друга особеност, а именно – все се страхуваше някой да не остане гладен, нареди на колата да спре. После всички слязоха, колата отвори багажника си и оттам изскочи една походна масичка, която се разгъна и се застла с весела, карирана покривчица. От багажника се измъкна и една претъпкана кошница за пикник и върху масата започнаха да се сервират такива вкусотии, че на Мару, Фъргил и Зу им потекоха лигите. Особено на Зу. Кралицата подкани тримата да седнат и щом се увери, че всички си хапват добре, отново се захвана да спори с най-голяма наслада.

 

Щом се наядоха до насита, всички се натъпкаха обратно в колата и отново потеглиха. Скоро видяха една поляна, която беше пълна с дървени кончета – люлки. Повечето се люлееха напред-назад сами, но имаше и такива, които возеха прекрасни кукли на гърба си, които развяваха коприненомеките си коси. Като ги видя, Мару помоли да спрат и изтича да се полюлее. Щом се качи на гърба на едно от тях, то шеметно запрепуска. Тя не бе очаквала такава езда, затова изплашена го сграбчи през врата. Ала след миг се убеди, че няма как да падне и започна да се наслаждава на бързото препускане. След като се наязди, кончето я заведе обратно при колата. 

 

Мару беше готова за тръгване, ала Кралица Лъжица искаше отново да ги нахрани и изобщо не обърна внимание на възраженията им, че току що са яли. Затова те отново се оказаха около масата, ала този път не си взимаха с такава охота.
После пътуването продължи. Покрай тях се изнизваха чудни гледки. По едно време в небето над тях преминаха цяло ято самолети. Преминаха през една гора, чиито дървета раждаха разноцветни елекрически крушки, които весело блещукаха в сенчестия полумрак. После по едно мостче прекосиха златна река, по която плуваха книжни лодчици и гумени патета, а на брега й шезлонги се печаха на слънце.
 

 

Скоро стигнаха до едно селце от кучешки колибки, в които живееха плюшени кученца. Тук спряха колата и Зу залая възбудено и изтича при кучетата. Няколко кутрета, приблизително на възрастта на Зу изскочиха с лай и се започна такава игра, че дори и на Фърсил му се дощя да се включи. Мару не можеше да се насити да гали, гушка и целува пухкавите животинки. Когато всички кучета изплезиха езици от умора, момиченцето взе Зу в ръце и поиска да продължат. Но кралицата бе намислила отново да ги храни. Те бяха вече толкова сити, че не можеха и да помислят за храна. Тогава Мару каза:

   -   Уважаема кралице, всички ястия, които ни предлагате са чудно вкусни, но нали трябва да се приберем вкъщи за вечеря?  Не искате да обидя родителите си, като не мога да хапна нито хапка!
Кралицата с ужас си представи как някой не хапва нито хапка на нейната трапеза, това бе достатъчно за да я убеди и тя спря да настоява.

 

Напуснаха кучешкото селце и продължиха. След малко край пътя забелязаха човек по пижама, който се придвижваше някак объркано из поле, в което растяха като дини всякакви на цвят и големина топки, а очите му бяха полузатворени.

-         Сънуващ. – обади се Колетът.

-         Гледай ти! Значи и аз така съм се разхождала.

-         Не съвсем. Децата се разхождат само с придружител. – поясни Колетът. - Има опасности, нали разбирате? Например малко на север оттук има  нива, засята с бръснарски ножчета.

 

В това време колата бе започнала да се изкачва все по-високо и по-високо, докато не се намериха на стръмен връх. От там се разкриваше чудна гледка. Целият дивен и непознат свят се виждаше като на длан. И докато се любуваха, розовото слънце започна да се спуска надолу. Тогава Крал Минерал и Кралица Лъжица прекъснаха спора си.

   -   Слънцето залязва, мили деца! – каза кралят.

   -   Време е да се прибирате за вечеря! – допълни кралицата и като каза вечеря изведнъж се разбърза и стана неспокойна. – Хайде, хайде! Скачайте в колата. Сигурно сте умрели от глад вече! Дали да не ви поднеса една малка закуска, за да имате сили да стигнете до вкъщи.

Всички останали дружно запротестираха. Колата подканящо отвори врати и вече със запалени фарове се заспуска по стръмния склон. Този път не спираха никъде и не след много дълго стигнаха до поляната, на която бяха пристигнали.
   -    Вашето посещение беше чест за нас! Бъдете честити и пак заповядайте в нашите земи! – каза Крал Минерал. – Нашият верен съветник Колетът ще ви изпрати обратно до дома. Побързайте, за да не закъснеете!
   -   Благодаря ви за поканата и за прекрасния ден, Кралю Минерал и Кралице Лъжице! Нокога няма да го забравя! – изрече развълнувано Мару.
Фъргил измяука, а Зу излая, после тримата последваха Колетът.

-         Довиждане, мили гости! Моля елате пак! И не забравяйте да лъскате редовно сребърните си прибори!  - извика Кралица Лъжица след тях.- Само да не умрат от глад по пътя! - измърмори тихичко тя.

 

Изведнъж отново усетиха, че пропадат в същия водовъртеж и след миг се намериха на познатата улица. Колетът бе все още с тях.

-         О, мили господин Колет, благодаря ви, благодаря ви! – извика Мару и му залепи една целувка. - Моля ви винаги минавайте, ако се случи да доставяте в нашия свят!

Колетът се трогна от целувката и за да скрие вълнението си се покашля.

-         Кх, кх! То се знае, то се знае! И на мен ми беше драго! Е, хайде, по живо, по здраво! А вие проверявайте редовно пощата! Може пък и да намина. Довиждане многоуважаема госпожице Мару, многоуважаеми котарако Фъргил, многоуважаемо кутре Зу! – изрече вежливият Колет и изчезна. 

 

-         Все пак трябва да признаеш, Фъргил, добре стана, че те нямаше в енциклопедията!

Фъргил поклати глава в знак на сългасие и облиза предната си лапичка, която още имаше вкус на пастета, в който беше бъркала.  После момиченцето, котаракът и кученцето забързаха към къщи, защото за най-голямо тяхно учудване от всичките вълнения отново бяха огладнели.