Няма нищо по-хубаво от лошото време!

(освен, разбира се, хубавото)

В понеделник заваля проливен дъжд и не спря чак до неделя. Дъждът запретна ръкави и се захвана да измие цялата мръсотия, натрупала се през зимата. На това му се казва пролетно почистване.

А Дара, която всички наричаха Маймунката, се оказа затворник в собствения си дом. На това тя му казваше загуба на време.

Дребното и личице все се размазваше на прозореца и гледаше с надежда навън. Ала единственото, което виждаше беше водната стена на дъжда.

Кучето и Кольо се вдигаше на задни лапи и залепяше нещастно нос на стъклото.

После тежко пускаше по една въздишка и облизваше Маймунката по лицето.

- Какво да се прави, трябва да се търпи! – философски заключваше той, ала само за да утеши Маймунката.

Самата Маймунка обаче също беше философ. Затова реши, че сега им бе паднало да извлекат най-хубавото от лошото време.

Така двамата с Кольо решиха да поканят на обяд семейството мишки, които живееха в мазето.

Това беше толкова добра идея, че меланхолията, която се бе просмукала под входната врата и така удобно се бе настанила, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва, мигом бе прокудена навън.

Това беше толкова добра идея, че Маймунката прегърна Кольо и звучно го млясна по влажния нос. После двамата изтанцуваха един валс, под акомпанимента на дъждовните капки.

Това беше толкова добра идея, че през комина шеметно се спусна доброто настроение и зае обичайното си място, тъй като то бе чест гост в тази къща.

И така в малката къщичка на малката уличка „Зелен боб” започнаха приготовления за тържествения обяд, в чест на семейство Сивкови.

Семейство Сивкови се състоеше от мама Миша, татко Мишо и седемте им дечица Мишана, Мишльон, Мишлет, Мишимото, който се роди с дръпнати очи и Пипи, Томи и Аника. Последните три се родиха, след като мама Миша бе намерила една книжка и я бе изгризкала от корица до корица.

Маймунката и Кольо поддържаха добри съседски отношения със семейство Сивкови, ала така и не бяха успяли да завържат по-близко познанство.

Затова сега двамата седнаха на малката дървена масичка за писане на писма и се заеха да пишат поканата за обяда.

Първо поспориха до кой трябва да адресират поканата, дали до татко Мишо или до мама Миша. А може би направо до семейство Сивкови.

В крайна сметка обаче решиха, че няма нужда от толкова официалност. Затова просто написаха:

„Мили приятели, ще бъдем много щастливи, ако утре споделите нашия обяд!

Маймунката и Кольо”

Кольо побърза да отнесе поканата, тъй като се страхуваха да не би междувременно мишлетата да си направят други планове.

Когато се върна, откри Маймунката да подскача нетърпеливо от крак на крак.

- Е, разкавай! Предаде ли я, какво стана, те отговориха ли? Ще дойдат ли? Олелелелеле! Ама казвай де!

- Предадох я! –отговори Кольо без да бърза. Само че...

- Неееее! – разочаровано извика Маймунката. – Те отказаха, нали! Ах, ще умра от мъка!

- Само че – продължи невъзмутимо Кольо, сякаш изобщо не беше прекъсван – когато отидох до тяхната врата и се огледах за пощенската им кутия..... хм, тя си беше там, да, кутия имаше, но....

- Кольо! Моля те, по-бързо!

Кольо обаче никак не обичаше да го прекъсват. Когато имаше да разкаже история, той обичаше да създава напрежение у слушателя и никакви молби и закани не можеха да го накарат да побърза.

- Пощенската кутия си беше там, при това зелена на цвят. Струва ми се, че е изработена от някакъв метал, но... все пак не мога да бъда сигурен! Нали? Защото е покрита с боя. Но аз лекичко я чукнах с нокът и издаде металически звук. Значи все пак ще да е метална.

- Ох! – въздъхна тежко момиченцето.

- На нея, както на всяка себеуважаваща се пощенска кутия, има табелка. Не можах да определя какъв точно шрифт е използван, знаеш не съм много по шрифтовете, но на табелката пише семейство Сивкови. С не твърде едри букви, но не с и трърде дребни. Изобщо една наистина много порядъчна пощенска кутия. Да, така си е! Само дето има един голям недостатък. Тя е толкова мъничка, направо миниатюрна, че просто нямаше как да пусна писмото в нея.

- Ах, Кольо, нима не го пусна! – почти се разплака Маймунката.

- Затова помислих какво да направя. В пощенската кутия не може, но пък да я подпъхна под вратата може, нали така? Ето защо аз просто я плъзнах отдолу и сега тя трябва да си лежи там и да чака да бъде открита и прочетена. Което, ще се съгласиш, е нейната работа.

- Но, дали ще дойдат, дали? Ти как мислиш Кольо, ще дойдат ли? Ах, дано да дойдат.

В този миг чуха едно тихо покашляне. Огледаха се, ала не видяха никого. Ала покашлянето се повтори.

- Тук долу! – обади се едно тъничко гласче.

Това бе едно мъничко мишленце.

- Аз съм Мишана, най-голямата дъщеря на татко Мишо и мама Миша. И понеже съм най-голяма, ви нося любезен отговор на поканата. Или пък беше любезно ви нося отговор на поканата.

- Здравей, Мишана, аз съм Дара, но можеш да ме наричаш Маймунката! А това е Кольо.

- Сетих се! – възкликна Мишана. – Нося ви отговор на любезната покана.

После Мишана им подаде една бележчица. Бележчицата обаче бе игризкана от всички страни.

На нея пишеше : ...олствие ще до...

- Урааааа! – извика Маймунката, която реши, че на бележката трябва да е пишело: С удоволствие ще дойдем!

После от радост се покатери на гардероба, оттам скочи и затича по корнизите, хвана се за полилея, увисна с главата надолу и накрая направи едно салто и се приземи на земята.

Сега може би разбирате защо всички я наричаха Маймунката.

Мишана възхитено изръкопляска. После с поклон се оттегли, тъй като трябвало да помога на мама Миша с прането и гладенето.

А Маймунката и Кольо започнаха приготовленията за утрешния обяд.

Понеже Маймунката беше малко ядосана на Кольо, задето така я бе измъчил с разказа си, тя израти него на пазар.

Кольо никак не обичаше мокро. Ала няма как, примири се, обу си точно четири броя гумени ботуши и отвори чадъра си, на който бяха нарисувани кокали.

После отиде до кварталната бакалница и купи толкова вида сирене, колкото намери.

В това време Маймунката отиде да преговаря с куклите.Трябваше да ги убеди да и отстъпят за утре миниатюрните си сервизи.

Те се съгласиха, ала на Маймунката се наложи да обещае на всяка по една нова рокля.

На другия ден, в 12 часа, масата бе сложена и Маймунката и Кольо зачакаха гостите си.

Точно след 3 мунити и 10 секунди семейство Сивкови пристигнаха.

Ах, колко бяха хубави всички. Момиченцата бяха пременени в бели дантелени роклички, момченцата в сини костюмчета, мама Миша беше с красива, жълта рокля, а татко Мишо носеше фрак.

Обядът мина повече от добре.Храната се услади на всички. Малките мишлета много харесаха хартиените салфетки, които за тях бях голям деликатес. Кольо и татко Мишо откриха, че имат много общо помежду си. И двамата не хранеха добри чувства към съседката Котана.

А мама Миша на свой ред покани Маймунката и Кольо на обяд.

И така, на следващия ден, точно по същото време, Кольо и Маймунката, чисти, спретнати и нагласени, слязоха по тясното стълбище, което водеше в мазето.

Маймунката бе облякла любимата си рокличка, която съдържаше в себе си всички цветове на дъгата. Кольо не обичаше много да носи дрехи, но за да подчертае важността на случай си бе завързал папийонка и бе сложил един цилиндър на главата си.

Когато пристигнаха, откриха, че техните любезни домакини вече ги чакат на вратата. Оказа се обаче, че никой не се бе сетил за един голям проблем. Просто Маймунката и Кольо нямаше как да влязат през мъничката входна вратичка на мъничкия дом на семейство Сивкови.

Първоначално всички много се натъжиха. После обаче им хрумна, че не е задължително обядът да бъде вътре.

Затова всички насядаха в кръг, а мама Миша тичаше вътре и изнасяше вкусни гозби.

Когато се нахраниха, всички малки мишлета се качиха на гърба на Кольо, я той тичаше нагоре надолу по стълбите, докато дечицата пищяха от удоволствие.

Накрая Кольо се измори и изплези език. Мишлетата скочиха от гърба му и се запиляха някъде да си играят.

Но след малко се случи чудо. Цилиндърът на Кольо, който той небрежно бе захвърлил встрани, изведнъж започна да се разхожда. Разхождаше се насам, разхождаше се натам, сякаш цял живот само това бе правил.

Когато обаче се приближиха тихичко до него и внезапно го вдигнаха от земята, откриха, че отдолу са се скрили немирните мишлета. Те тихичко се кискаха, доволни от шегата, която бяха направили.

Така неусетно денят премина и започна да се свечерява. Мишленцата започнаха да се прозяват. Мймунката и Кольо се разделиха с милото семейство Сивкови, с които от този ден нататък бяха първи приятели.

- Това беше най-прекрасния ден! О, благодаря ви! – възкликна Маймунката, която беше много развълнувана. После не се стърпя и целуна всички мишлета. Кольо се ръкува с татко Мишо и целуна ръка на мама Миша. Намигна на малките мишлета и двамата с Маймунката поеха нагоре по стълбите.

- Ах, Кольо, няма нищо по – хубаво от лошото време!

А на следващия ден задуха вятър, прогони дъждовните облаци и на небето засия Слънцето.