Сънят на Мръщаланов

Звънецът на входната врата извъня продължително. Мина доста време, след което се чуха провлачени стъпки и един сърдит, сънен мъжки глас, който тихо мърмореше нещо.

- Кой е? – попита той.

Отговор не последва.

- Кой е там? – настоя гласът.

Отвърна му само тишината. След малко се чу как ключът се превърта в ключалката и вратата се открехна със скърцане. Едно начумерено лице се подаде и огледа с подозрение площадката.

Тя беше празна, ала на изтривалката лежеше писмо.

Мъжът впери в него недоверчив поглед. След като го погледа известно време, без да се случи нищо необикновено, той предпазливо се наведе и го взе в ръце.

Огледа го внимателно и от двете страни, ала на него нищо не пишеше и внимателното взиране не променяше това по никакъв начин.

- Каква ли проклетия ще да е това? - запита се гласно.

После се реши и със замах отвори плика. В първия миг му се стори празен, ала докато надничаше в него, едно позамаяна муха излетя отвътре и описа два - три кръга във въздуха. После се съвзе и съвсем уверено кацна на внушителния нос на мъжа, който се издигаше насред лицето, подобно на планинско възвешение.

Човекът размаха ядосано юмруци.

- Само да ми паднете! – извика той.

Някъде надолу по стълбите се чу детски кикот и тропот на тичащи крака.

Мъжът се втурна надолу, забравил в яда си входната врата отворена.

В този миг от горната площадка безшумно се спусна едно момче и се вмъкна бързо в апартамента.

След по-малко от минута излезе с победоносен вид, а в ръцете си държеше футболна топка.

Без да губи време то изтича обратно нагоре по стълбите. Чу се как тихичко се отваря и затваря врата.

След малко мъжът се върна, ала за разлика от момчето, видът му не бе никак победоносен. Запъхтян, разчорлен и с изключително нервно изражение, той изкачи с мъка последните стъпала и затътрил крака, понечи да влезе в апартамента, ала се спъна в изтривалката.

Съвсем изкаран от търпение, той се нахвърли върху нея със злоба, започна да я рита и със свиреп израз на лицето я вдигна и я удари няколко пъти в земята.

Единственото, което постигна обаче беше, че се вдигна такъв прахоляк, от който той се закашля.

Безпомощен да излее някъде яда си, той си влезе у дома и затръшна вратата с такава сила, че прозорците зазвъняха.

А на няколко пресечки от там, така да се каже на безопасно разстояние, група деца се бяха скупчили и оживено обсъждаха нещо. След малко към тях се присъедини момчето, което беше отмъкнало топката и я вдигна над главата си като трофей.

- Ей, ама голям номер му спретнахме на Мръщаланов! Ще види той така ли се краде топка! – казваше едно дребничко момче. И докато говореше, подръпваше от вълнение стърчащия си рус перчем.

- Ама страшно го измислихме, това си беше направо по учебник, чиста работа! – обади се друго момче.

- Ами аз ако не ви бях казала за онзи филм, дето гледах... – обади се едно момиче, със две големи панделки в косата. Но веднага я прекъснаха.

- Да бе, ти какво? Сега ще кажеш, че идеята е била твоя, пък ти просто искаше да си разкажеш филма. Хич и не знаеше какво си видяла, ами ние сами се сетихме.

- Друг път. Ако не бях аз, само щяхте да му направите някой глупав номер, пък топка щяхте да видите на кукуво лято!

- Е хубаво де! Нали си взехме топката и му дадохме урок на Мръщака? Какво има да се разправяме. Всички го направихме. – каза момчето, което бе влязло в апартамента. Сигурно в заслугата си, то можеше да прояви скромност.

- Така си е, така си е! – развикаха се децата и отново почнаха да говорят едно през друго, да си разказват подвига отново и отново, да го украсяват и да имитират Мръщаланов.

- Ама аз как улових мухата, а! – викаше дребничкото момче и се пъчеше от гордост.

- А мен Мръщакът ме сграбчи за яката, пък ръката му като клещи, обаче аз се извъртях, ей така, приложих му една хватка и дим да ме няма!

- А пък аз....

- Не бе, чуйте...

А бе станало следното. Един следобед, докато съвсем мирно си ритаха на двора, същият този Мръщаланов, известен на всички с навъсеното си лице, което никога не се усмихва и с голямата си раздразнителност, бе изскочил на игрището и бе започнал да крещи и да ги нарича хулигани, които не позволяват на отрудените хора да си отдъхнат дори и в съботния следобед. И след като хубаво се накрещя, грабна топката, каза, че я конфискува и си замина.

Подобна несправедливост събуди съвсем оправданото възмущение на децата. Тази работа не можеше и не биваше да се оставя така.

Ала какво да се направи, как да се вземе топката обратно, това бе по-трудно да се измисли.

Но след много съвещания, предложения, разпри, накрая се стигна до този, трябва да се признае, доста изобретателен план, с който всички се съгласиха без колебания.

А Мръщалов в това време се върна в спалнята и се опита да продължи следобедната си почивка. Ала бе премного ядосан, за да може да заспи, въртя се, въртя се и накрая изрита завивката, нахлузи пантофите и отиде за неделния вестник.

Върна се в спалнята, сложи си очилата за четене, изправи възглавницата и се облегна на нея. Но щом разгърна вестника и започна да чете, веднага се ядоса още повече от новините и го захвърли на пода.

Ах, че противен ден, помисли си той.

И ей тъй, хем знаеше, че няма да може да заспи, той легна обратно, дръпна завивката почти до очите си и загледан безцелно в пердето, позлатено от слънчевите лъчи, занарежда наум закани срещу шайката малолетни престъпници, както той наричаше децата.

И както се взираше в пердето, изведнъж нещо странно му се привидя. Трепкащото петънце светлина, което без да иска бе следял с поглед, внезапно сякаш се отдели от пердето и се задържа за няколко секунди във въздуха, после отново се настани на пердето, но вече не бе петънце, а на плата сякаш се извеза сияйна пеперудка, от която се лееше нежна светлина.

Пеперудката запърха с крилца и изпод тях се посипа сребрист прашец и затанцува из въздуха.

После пеперуката литна и на Мръщаланов се стори, че чува звънлив смях, който се разсипа във въздуха, подобно на сребърния прашец.

А така! – каза си Мръщаланов. Това вече не е на добре! Ето докъде ме докараха, това си е най-явна халюцинация! – и опита по навик да се ядоса, ала незнайно защо, този път хич и не успя.

И наред с това не можеше да откъсне поглед от пеперудката. Изразът на вечно намръщеното му лице взе да омеква, една усмивка се опита да изгрее, първо съвсем неумело, ала след малко доби увереност и се разля по лицето му.

Тогава очите му от самосебе си започнаха да се затварят, а пеперудката литна към него и внимателно докосна с крилца челото му и цялото му лице се озари от светлината и.

И Мръщаланов засънува сън, какъвто не му се бе присънвал от години.

И колко жив и истински беше този сън.

Той тичаше по една поляна и сякаш наистина чувстваше вятъра, който освежаваше лицето му и меката пръст под краката му и уханието на цветята. И той не бе вече сърдития, сериозен възрастен, ами отново бе станал момче.

Буйно, весело момче.

В едната си ръка имаше дълга пръчка, която рамахваше като сабя. Пред него се изпречи локва, а той вместо да я прескочи, цопна в нея, изкаля се добре и от това му стана така хубаво.

После стигна до една градина, а зад оградата се издигаше череша, натежала от плод. Той прескочи ловко оградата и бързо се качи на дървото. Сладките череши изчезваха една след друга в устата му, а по земята се сипеше дъжд от костилки.

Но тогава се чу сърдит глас и дотича собственикът на черешата. Ядосан, той закрещя на момчето. А то само се засмя, изплези му се и бързо скочи от дървото и избяга.

Ей така сънуваше Мръщеланов и краката му се движеха в съня, сякаш бягат, и безгрижен смях се лееше от гърлото му.

Пеперудката се повдигна във въздуха, задържа се за миг над лицето на Мръщаланов, после размаха бързо крилца и още от сребърния прашец се посипа и влезе право в носа му. Той пое дълбоко въздух и една силна кихавица изскочи на свобода.

А пеперудката отлетя обратно до пердето и сякаш се сля с него, остана още миг два пеперудка, а после можеше да се види само едно слънчево петънце.

Децата вече бяха на импровизираното футболно игрище и ритаха спасената топка.

- Подай на мен, на мен!

- Засада!

- Как засада, никаква засада няма?!

- Казах засада! Недей да спориш, да не ти дам картон!

- Е хайде дай ми де! Къде е тоя картон, я да го видя.

- Е вече взе да почервенява картонът, да знаеш! – закани се съдията.

- Абе аз защо те избрах за съдия?

- Ей, ще играем ли или какво? – извика вратарят, на който бе започнало да доскучава.

- Олеле! Мръщака! – извика някой.

И наистина, Мръщаланов тичаше към игрището.

- Ей сега я втасахме!

- Абе какво е това на лицето му?

- Майчице, той се смее! Май съвсем е мръднал!

А Мръщаланов дотича пъргаво при тях и през смях каза:

- Да поритам малко с вас, а?

И пред очите на онемелите деца удари такъв шут на топката, че тя прелетя през цялото игрище и влезе в отсрещната врата.

- Гооооол! – извика той, нахлупи тениската на главата си и направи една победна обиколка на игрището.