Кни и Ола

Денят бе слънчев, но мразовит. Небето бе безоблачно и наситено синьо, а слънцето светеше ослепително и се отразяваше в натрупалия сняг. Той пък, снегът, хрупаше под стъпките на хората, чиито усти бълваха облачета пара, подобно комин на локомотив.

Едно весело черно куче се втурна към една голяма пряспа сняг и се бухна в нея, последвано от две момченца, облечени в дебели грейки, които смешно шумоляха при всяко тяхно движение. Кучето бе съвсем младо и неопитно и виждаше сняг за първи път. Не знаеше какво е това бяло нещо, от което имаше в такова изобилие, но най-голямато му надежда бе, че ще се окаже някоя голяма вкусотия. Затова налапа една голяма буца сняг, а черната му муцунка изведнъж се посребри, което му придаде много мъдър вид. Децата прихнаха да се смеят, а кучето доволно се огледа на всички страни и кихна.

– Топчо, - обади се по-голямото момче, което се каваше Ола. - колко си смешен! Снегът не е за ядене, той е за пързаляне, за търкаляне, за целене, за пълнене на вратове, за снежни човеци и за Коледа.

Топчо обаче предпочете да се усъмни в думите на Ола и за по-сигурно налапа още една буца сняг. По-малкото братче на Ола реши, че това ще да е голямо увеселие, затова легна по корем и зарови лице в снега, като затвори очи и отвори уста. И въпреки че устата му бе заета, някъде изпод снега се чуваше тихо кикотене.

Ола помисли известно време върху това, кое си заслужава повече, дали да бъде голям и разумен или пък да падне страшна веселба. Не знам какво решение взе, но в следващия миг разпери ръце и се просна в цял ръст до братчето си Кни. Сега вече извиращия изпод снега кикот можеше да се чуе по-ясно.

После по пътечката се зададе един татко, който изрови децата си от снега.
– Струва ми се, че преди малко оттук минаха две момчета, а сега виждам само две снежни мечета.

Децата се отупаха от снега, като се заливаха от смях.
– Аха! – извика таткото. – Какъв късмет извадих, това сте били вие! Тъкмо се чудех как ще успея да пробутам на майка ви мечета, вместо вас. Все си мисля, че тя щеше да открие разликата.
– Снежните мечета сняг ли ядат? – попита Кни. – Топчо сигурно е снежно мече, той яде сняг.
– Топчо не е нито снежно мече, нито снежно куче, той е просто смешно куче! – засмя се таткото и почеса зад ушите изплезилия език Топчо. - А сега да отиваме да откривателстваме!
– Да вървим да джунджурийстваме! – допълни Ола.
– Да вървим да вехтошарстваме! – извика Кни.

И четиримата поеха към малкия битпазар, който посещаваха всяка неделя, за да откривателстват, джунджурийстват и вехтошарстват.

И както си откривателстваха, джунджурийстваха и вехтоварстваха, заровени в джунджурийки и вехторийки, се натъкнаха на едно чудно откритие. Един изтъркан, стар, син и съвсем миниатюрен трабант.
Трабантът, мили деца е един автомобил, който човек вече трудно ще срещне по пътищата. Кни и Ола обаче бяха щастливците, които го срещнаха в един опърпан кашон, пълен с колички.
Трабантът и Кни и Ола моментално изпитаха силна симпатия един към друг. Таткото също се зарадва много на откритието. Самият той някога бе имал вълнуваща връзка с един опърничъв представител на тази порода автомобили, като понякога дори бе успявал да го кара, когато трабантът се бе намирал в добро разположение на духа.

Този ден беше от щастливите, защото не само бяха джунджурийствали и вехтошарствали, но и бяха откривателствали. Затова те се запътиха изпълнени с гордост към вкъщи, понесли трабантчето като трофей, който щяха да поднесат на мама, която ги очакваше вкъщи.

А тяхната мама беше една такава мама, която умееще да оцени по достойнство едно истинско откривателство, затова по време на обяда на трофея бе отредено специално място и той седеше между солта и пипера и си придаваше важност.

После дойде време за следобения сън. Кни и Ола бяха настанени в леглата, завити и целунати, а трабантчето остана на малката масичка отсреща. То седеше на масичката, гледаше братчетата и от време на време едва забележимо им намигаше с единия си фар. Изобщо държанието му беше напълно безпардонно.

Самите Кни и Ола обаче също вместо да спят, лежаха и гледаха трабантчето и на третото намигане се увериха, че не им се привижда. Братчетата се спогледаха и тихичко се измъкнаха от леглата. Приближиха се до масичката и чуха едва доловимо ръмжене, като звука на миниатюрен мотор.

– Кни, ти чуваш ли нещо?
– Ами... май бръмчи. – заключо Кни.
– Ръмжи! – допълни Ола
– Хей, трабантчо, ти ли мърмориш? – попита Кни.

Трабанът в отговор леко се разтресе.

– Брей, че трабант! – учуди се Ола и се почеса по носа, както правеше винаги, когато разни страннотии се случваха.

Само че такава страннотия той още не бе виждала досега, защото трабантчето изведнъж започна да расте, да расте, да расте и си стана един съвсем истински трабант, който изненадващо успяваше да пази равновесие върху малката масичка. Сега моторът заръмжа с всички сили, развика се приканващо, а предните врати сами се отвориха. Децата седяха онемели насреща и не знаеха да вярват ли на очите и ушите си. В това време трабантът пак намигна и се ухили разбойнически, доколкото един трабант може да се хили разбойнически.

– Ола, ами то, май да се качваме, а? – погледна умолително батко си Кни и без да чака отговор се насочи към шофьорското място,
– Ааааа, да ги нямаме тия, аз ще карам, аз съм по-голям! – извика Ола.
– Добре деее... – Кни се качи от другата страна и затегна колана. Ола седна пред волана и в този момент вратите се затръшнаха.

Колата се разтресе, подскочи във въздуха и изведнъж се озоваха на голям междуградски път, покрай който бягаха дървета, полета, стада и селца. Навън вече не беше зима, а топъл пролетен ден. Прозорците се отвориха и ги лъхна свежият дъх на цъфтящата природа навън.

– Ехей, ама че приключение! – възкликна Ола и с наслада натисна клаксона.
– Искам и аз! – извика Кни и се захвана усилено да бибитка.

Оказа се, че Ола се справя чудесно с шофирането, макар и никога да не се бе учил. Но пък той беше гледал толкова пъти как татко му го прави, че явно се бе научил само от гледане. Така си мислеше Ола и се изпълваше с гордост.
Всъщност трабантът се движеше сам и сам избираше маршрута. Изведнъж той зави рязко по един тесен път и като се провираше между храсталици, излезе на една полянка, през която течеше река. Колата спря и отвори вратите.

Братчетата се втурнаха към реката, като захвърлиха пижамките си и цопнаха във водата. На брега на реката растеше едно голямо дърво, което протягаше клони над водата. Човек просто трябваше да се покатери на дървото, да пропълзи по клона и после бух, във водата.
Това беше толкова забавно, че го правеха в продължение на цял час, без да спрат. Накрая обаче се измориха и се изтегнаха на брега, под галещите лъчи на слънцето.

Трабантът обаче реши, че и на него му се иска да се изкъпе, затова той запали мотора и бавно и важно се насочи към водата. Потопи се, постоя няколко секунди под водата, после се върна обратно най-невъзмутимо.

– Честита баня! – извикаха Кни и Ола.

В този момент от завоя на реката се зададе един платноход. Той приближи и акустира на брега, точно пред децата. На палубата бе застанал един истински морски вълк, с гъста бяла брада, опасваща половината му лице. В устата му димеше лула, а останалата част от лицето му, която не бе покрита с брада, бе набраздено от ситни бръчици, които морските пръски, вятърът и слънцето бяха изплели.
Морският вълк погледна страшно момчетата, изпуфтя три пъти с лулата си, а после се заля в гръмогласен смях.
– Е, какво чакате? – провикна се той. – Капитан Тюх на вашите услуги! Всички на борда!

И така Кни и Ола се качиха на кораба, а той отплава надолу по течението.

– А вие, разбойници, кои сте?
– Аз съм Ола, а това е братчето ми Кни.
– Аха, това са хубави имена за морски разбойници. Ще излезе нещо от вас! Но първо изтъркай палубата, юнга! – изрева изведнъж капитан Тюх. Децата се разтрепериха от ужас, но капитанът в следващия момент се затресе от добродушен смях.
– Няма страшно, юнаци, само се шегувам. Поканих ви да споделите моя обяд.

И въпреки, че децата вече бяха обядвали, внезапно почувстваха такъв силен глад, че чак тумбачетата им закъркориха.

– Капитан Тюх – попита Кни - а защо се казвате капитан Тюх, това наистина ли е вашето име?
– Ха, кой ги знае, тези пакостници, екипажа ми, започнаха да ми викат тъй преди години и така си остана. Убий ме, не знам защо.
– Ако някога стана капитан, бих искал да се казвам точно така! – възкликна Ола, който гледаше стария морски вълк, изпълнен с възхищение.

Капитан Тюх ги разведе из кораба, а после влезе в кухнята, за да приготви обяда. И се започна едно тряскане на съдове, съпроводено от викове:

– Тюх, да му се не види!

Братчетата се насмяха до насита, а после се наядоха до насита. Обядът се оказа много вкусен, въпреки, че през цялото време го бяха навиквали.

– Капитан Тюх, това беше най-вкусният обяд, който някога съм ял! – каза Ола.
В това време Кни вече бе започнал да клюма, изморен от всичките вълнения.
– За мен беше чест, синко. Сега обаче е време да отплувам.

Капитанът ги върна обратно на полянката, където трабантът ги очакваше, отворил широко врати. Те се сбогуваха сърдечно, стиснаха си ръцете, като истински мъже, после капитанът се качи на кораба и отплава, а децата се качиха в трабантът. Той мигом затвори вратите, седалките започнаха да се спускат назад, а мотор забоботи тихо и приспивно.

Когато Кни и Ола отвориха очи, вече се бе спуснал мрак. Само че те вече не се намираха в трабанта, ами в своите собствени легълца. И навън повече не беше пролет, а чудна зимна вечер. Тих снежец валеше, снежинките танцуваха около уличните лампи.

– Ола, - обади се Кни – нали не беше сън?
– Кни! – каза Ола, замълча за момент, замисли се, после каза убеден – Кни, не беше сън!

А трабантът, също изморен, се бе изтегнал на масичката и тихичко похъркваше.