Петемете

Апартаментът беше потънал в мрак и тишина. Големият стенен часовник се бе изморил и отмерваше времето безшумно. Беше толкова късно, че дори и Луната се бе завила с едно облаче и бе заспала.

Петемете обаче не спеше. Всъщност едва ли някога бе била толкова будна, колкото в този миг, макар да бяха минали часове, откакто мама я сложи в леглото, зави я и я целуна за лека нощ.

На пръв поглед изглеждаше заспала, дори на втори, а и на трети. Завивката бе дръпната до брадичката и, любимата жабка лежеше до нея ( тя наистина спеше), очите и бяха затворени.

Чакайте! Дали наистина бяха затворени?

През едва отрехнати клепачи, Петемете напрегнато се взираше в гардероба. Ако това да си мърда ушите, беше едно от нейните умения, те несъмнено щяха да потрепват сега, защото се oслушваха с всичка сила, така както само уши могат.

Да! Петемете не просто не спеше, тя дебнеше. Голямо усилие на волята се изисква, за да стоиш неподвижен часове наред, въпреки че всяко твое сетиво е нащрек. Но тя бе тренирана. Подготвяше се за този миг толкова дълго. Може би от цяла седмица. Докато приятелите и играеха, тя стоеше настрана и се упражняваше, неподвластна на никакво изкушение.

Най-важното бе да изостри така слуха си, че да е способна да чуе и най-недоловимия звук. ( Това и умение след години и донесе много безсънни нощи!)

И ето, тя бе готова и чакаше! Но нощта се бе нанощила и започна да отстъпва място на деня. През прозорците започна да се процежда мътна светлина и заедно с нея Петемете заспа, сигурна, че тези неща се случват само на тъмно.

Само че будилникът хич и не го бе грижа, че разни Петеметета дебнат, вместо да спят. Не мина много и той запя все същата песен, вдигна мама от леглото, а пък мама вдигна Петеметето. То пък отиде послушно в банята, започна да си мие зъбите и както ги миеше заспа. Същото се случи и на масата, над чашата с топло мляко. И в колата, напът към детската градина.

А щом татко и я остави, тя просто отиде до легълцето си и се мушна в него, но не забрави първо да си облече пижамката, понеже тя много държеше на тези неща.

И така Петемете проспа деня, в който двете и най-добри приятелки се скараха за една играчка, или пък беше за едно момченце, което ги бе издърпало и двете за плитките.

Но и да бе будна, нямаше да има голяма разлика, тъй като косата и бе къса, пък и имаше далече по-важни и интересни неща, за които да се тревожи.

През нощта се повтори същото, както и предишната нощ. През деня пък, същото както и предишния ден. Както и през следващите нощи и дни. Нощем Петемете будуваше, денем спеше.Тя не се отчайваше, бе сигурна че чаканият миг ще настъпи.

Затова пък учителките в детската градина, започваха все повече да се притесняват. Това неминуемо доведе до разговор с Петеметовите родители, които от своя страна се притесниха още повече.

И тъй Петемете бе подложена на кръстосан разпит. Защото не изглеждаше болна, чичко докторът също го потвърди. Тогава каква бе причината?

Но Петемете бе като издялана от камък, никой не успя да изтръгне нищо от нея. Тази цяла седмица на усилени тренировки не бе напразна. Волята и бе желязна.

Е, на няколко пъти бе на ръба да се предаде, но все пак здравият разум надделя, подсказвайки и, че ако разкаже какво я кара да будува, възрастните само ще и се присмеят и няма да я вземат насериозно. Защото наистина, повечето възрастни не могат да разберат истински важните неща!

На мен обаче разказа! Ако тази история е стигнала до някой възрастен, от вида на гореспоменатите, сега е момента да си запуши ушите и да си затвори очите, или най-добре да напусне стаята! Ще му дам една минута за това!

М

И

Н

У

Т

А - та изтече!

Всичко започна с това, че през изминалите няколко години, Петемете забеляза заедно със смяната на сезоните, едно изключително подло поведение от страна на своите любими дрехи. Панталони, блузи и роклички, най-нелюбезно се стесняваха и окъсяваха.

- За всичко си има обяснение! – казваха възрастните. – Ти растеш и затова старите ти дрехи ти стават малки.

- Обяснение, друг път! Не на мене тия! – казваше си наум Петемете.

И така, тя разпита приятелите си и се оказа, че не бе единствената засегната от тайния заговор на дрехите. Защото тя бе убедена, че всъщност дрехите се смаляват и даже бе почти сигурна, че понякога ги чува да и се присмиват от гардероба.

Е, някой по-слаб духом може би би се оставил да бъде победен от някакви си полички, блузки, панталонки и роклички, но не и Петемете!

Пък и лятото наближаваше и тя със страх мислеше какъв номер може да и погоди най-красивата, най-ефирната, най-бялата рокличка от всички роклички на света. Това бе такава рокличка, каквата дори добрата фея на Пепеляшка не би могла да измагьоса. А Петемете все пак бе момиченце, макар и да показваше такива необикновени дарби, присъщи по-скоро на добре обучен войник. Затова тя реши да се бори и да извоюва роклята си.

И след като изминаха много нощи на напразно очакване, дойде една нощ, която с нищо не се отличаваше от всички останали. Това бе малко разочароващо. Най-малкото навън би могла да се вихри някоя страховита буря, вятърът заплашително да реве, клоните на дърветата да се блъскат в прозорците! Но не! Нищо и никаква нощ!

И все пак нощ като никоя друга! Нощ, в която зад дървените врати на гардероба се чу звук, който ничии други уши не бяха способни да чуят, освен Петеметовите. Миг по-късно тя вече отваряше тези врати.

А това, което се показа зад тях, бяха две изключително смутени, най-красиви, най-ефирни, най-бели роклички. Роклички, каквито дори добрата фея на Пепеляшка не би могла да измагьоса!

Да! Не една, а две. Едната тъкмо се изхлузваше от закачалката, а другата се канеше да заеме нейното място.

- Хванах ви! – извика победоносно Петемете, която не се остави да я обърка внезаното раздвоение на рокличката и.

Двете роклички запремигаха с плат, вмсесто с очи и размахаха ръкави, вместо ръце, с отчаян жест. Те бяха хванати на местопрестъплението. Обърнаха се една към друга и повдихнаха примирено нещо като рамене. После по-голямата заговори.

- Ах, Петемете! – въздъхна тя – Защо трябваше да бъдеш толкова упорита? – тъжно попита тя, тъй като една такава най-красива, най-ефирна и най-бяла рокля, нямаше как да не бъде много чувствителна. – Нима не разбираш, че така трябва да бъде? Така е било и така ще бъде!

- Ще бъде, ще бъде! – повтори по-малката рокличка, която тепърва навлизаше в света и още не бе успяла да си изгради мнение.

Петемете обаче, след първоначалното чувство на триуф, бе изпаднала в такова дълбоко учудване, че можеше само да мига и отвреме на време да потърква клепачи, за да се увери, че не сънува.

- Ти все пак си заслужи обяснение! – каза и по-голямата рокличка, която се бе привързала към Петемете, през времето, в което бяха заедно, заради грижливостта и обичта, които тя и засвидеталстваше. - Ти наистина растеш, ала не чак толкова бързо, тъй като и ние се смаляваме или по-скоро се сменяме с по-малки от нас.

По После подаде ръкав на Петемете, вместо ръка и я поведе отвъд вътрешната стена на гардероба, в света на дрехите.

Озоваха се в малко селце, където къщичките бяха от плат. В третата, къщичка от дясната страна на улицата живееше семейството на най-красивите, най-ефирните, най-белите роклички. И точно там попадна Петемете.

Толкова красота, ефирност и белота накуп съвсем я смаяха. И така тя се запозна с цялото и семейство. Таткото в семейството пък бе най-красивата, най-блестящата, най-изгладената и най-бялата риза на света. Както и братята.

След като Петемете се запозна с всички, Петеметовата рокличка и разказа какво всъщност се случва в тайнственото пространство на гардероба. Както и отвъд него.

- Петемете, знам, че ще ти бъде тъжно за мен, както и на мен ще ми бъде тъжно за теб. Но ти трябва да разбереш, че аз вече отслужих времето, което ми е необходимо, за да се запозная със света. Скоро ще отида на училище за роклички, а след време ще се омъжа и ще си имам свои малки роклички, които ще радват други момиченца. Така е устроен света! На мое място идва по-малката ми сестра, която ти ще подариш на някое по-малко момиченце, което ще я обича, също както и ти обичаше мен!

- Аз също някога бях любима рокличка – каза уважаемата госпожа майка рокличка.

- Но нима така става със всички дрехи? Ами как тогава има дрехи за възрастни?

- О, ами те просто си се раждат такива! – засмя се уважаемата госпожа майка рокличка. – А сега, мило дете, ти е време да се връщаш в леглото. И отсега нататък да го използваш за сън! – каза мило тя и целуна Петемете.

После Петеметова любима рокличка дойде да я изпрати, а сестричката и дойде да заеме мястото си в гардероба. На раздяла те се прегърнаха и тя обеща понякога, в много специални случаи, да идва, за да може Петемете да я носи.

Петемете се измъкна от гардероба, пожела лека нощ на новата рокличка, както и на всички останали дрехи, затвори внимателно вратите и отиде в леглото. После прегърна жабката си и заспа най-блажения сън.