Нямапък!

Когато и последните слънчеви лъчи се оттеглиха с прозявки, отстъпвайки място на нощта, огромният парк сякаш стана още по-необятен. Големите дървета, които през деня изглеждаха толкова приветливи, шумолящи нежно от ветреца, който се закача с листата им и щедро отпускащи сянката си на всеки, който поиска да се скрие от жаркото слънце, сега се превърнаха в страховити черни исполини, протегнали заплашително клони, подобно на многоръки чудовища.

Разбира се, един парк нощем може да бъде и нещо съвсем друго! Нещо тайнствено, романтично и вълшебно. Но точно този парк, точно през тази нощ бе залутал из дебрите си две дечица, в чиито очи той бе започнал да изглежда все по – малко парк и все повече дива, непристъпа гора, в която се спотайват зверове, вещици и зли духове.

Това бяха момиченце и момченце, на които родителите бяха заръчали да внимават да не се изгубят. Беше се случило обаче това, което толкова често се случва, когато възрастните дават напътствия на децата. В две различни къщи, два различни чифта детски уши бяха пропуснали да чуят едно „не”. Затова те цял ден много внимаваха да се изгубят и когато накрая успяха, се бяха изгубили толкова хубаво, че хич и не можеха да се намерят.

И сега свити под едно дърво, те всячески се опитваха да скрият едно от друго ужаса, изпълнил очите им и треперенето, обхванало телцата им. Защото момиченцето никога не би допуснало да го помислят за пъзла, а момченцето… Е! То мъж ли бе или лукова глава?

Всичко това се струваше много забавно на една катерица, която ги наблюдаваше от дървото и тъничко им се присмиваше.

Защо не спеше тази катерица ли? Ами защото напук на всички природни закони, тази катерица беше нощна птица. И сега, вместо да похърква в хралупата си като достопочтените катерици, тя хрупаше жълъдче и се чудеше с какво да си запълни времето. Искаше и се, по възможност, това да бъде нещо интересно, вълнуващо или поне смешно. Обичаше да се наслаждава на живота тази катерица.

Смешните човеци долу и се виждаха чудесен пълнител за време.

О! Тя направо помирисваше страха им.

- Ха! Колко са глупави тези човешки същества! – каза си тя, със съсем малко чувство на превъзходство.

Страхувам се, че сега ще вземете да си помислите нещо недотам хубаво за нрава на гореспоменатата катерица. А аз ни най-малко не искам това, защото всъщност тя бе една наистина чудесна катерица. На нея просто и беше скучно и, ще се съгласите, тя имаше известно право. Не е лесно да си хем катерица, хем нощна птица, докато всички останали катерици са си просто катерици.

Именно скуката, а не някой недостатък на характера, я накара да замери дечицата с едно жълъдче. Замери ги, защото винаги е забавно да замеряш хората, но и защото и беше съвсем ясно как хубавичко ще ги стресне.

Ако до този момент двете деца си въобразяваха, че могат да се заблудят относно присъствието или отсъствието на духа си, то вече не можеше да има никакво съмнение колко много са уплашени. Защото и двете едновременно скочиха, вкопчиха се едно в друго и от устните им се изтръгна отчаян вопъл, доказващ, че те преди всичко са деца, боящи се от тъмнината, а чак след това една небъзла и един мъж, нелукова глава! Но сега не бе време за гордост.

А на катерицата, след като хубаво се посмя, и стана малко съвестно и малко мъчно за двете деца. Все пак малките хора бяха винаги за предпочитане пред големите.

Не искам да прозвучи така, ама нали ви казах, тя съвсем не бе лоша катерица.

Задоволила присмехулната си наклонност, тя се спусна по дървото, твърдо решила да покаже добрите си обноски и да се появи по всички правила на етикета.

- Ей! - не получи отговор. - Ей, вие двамката! Да, на вас говоря! Виждате ли някой друг заблуден глупак наоколо?

- А! Ами... Я! Катерица, пък говори! - казаха в хор децата, след като се взряха в тъмнината и разпознаха нашата познайница, която според техните представи ги бе заговорила не съвсем възпитано. Не и според нейните обаче. Тя доволно приглади кожухче и мислено се поздрави за любезността си.

- Изгубили сме се, а? Ама хубавичко ви изкарах акъла, нали? Голям смях падна! - изкикоти се тя. А децата, които никак не бяха докачливи, не знаеха да вярват ли на очите и ушите си и предишното чувство на ужас бе бързо заменено от купища нови усещания, между които облекчение, изненада, любопитство, радост, ама радост, граничеща с възторг и напиращи въпроси, измежду които няколко най-належащи.

- Ама ти как така можеш да говориш? - попита момченцето, което се казваше Никола.

- И всички ли катерички могат да говорят - допълни момиченцето Гергана.

- И изобщо всички ли животни говорят? - озадачи се Никола

- А дали пък не сънуваме? - изведнъж се усъмни Гергана.

- Но пък ако сънуваме, възможно ли е двамата да сънуваме едно и също? - зачуди се Никола.

И сигурно щяха да продължат с въпросите, ако катерицата, чието име, мисля, е крайно време да въведем в историята, а именно катерицата Немисеправятнещатакоитодругитеправят, позната по-накратко под името Нямапък!, та тя ги прекъсна!

- Вие сега тия въпроси ги задавате, защото много обичате да си чешете езиците ли или евентуално, защото бихте желали да научите отговорите им? Защото ако е второто, бих ви посъветвала да се спрете, тъй като започнах да забравям първите ви наивни запитвания, пък и малко ми надухте главата и е възможно да ми писне и да реша, че не си струва много да се разговаря с представители от вашия вид, които винаги вършат по-добра работа като мишени, отколкото като събеседници? - Нямапък бе убедена, че е стигнала съвсем до същината на въпроса, без при това да е нарушила ни най-малко добрия тон, поне според нейните катеричи представи. Същевременно беше наясно, че не е искрена, защото за нищо на света не би зарязала компанията си, поради липсата на каквато и да е друга. Пък и изглежда бе успяла да събуди истински интерес у новите си приятели, което бе винаги приятно, но просто не можеше да превъзмогне един леко заядлив гласец у нея, все пак тя бе Нямапък!. Гергана я загледа изпод вежди, размишлявайки усилено и накрая, стигнала до заключението, че така не е хубаво да се говори, я попита:

- Ти лоша катерица ли си?

- Аз!? - изведнъж се натъжи Нямапък - Аз съм катерицата Немисеправятнещатакоитодругитеправят, известна накратко като Нямапък и никак не съм лоша. Аз съм една наистина чудесна катерица! Ех, ама ти защо ми каза така, сега ми стана тъжно, а аз така не обичам да ми е тъжно?!

-

Гергана се разкая за въпроса си и следвайки естествения си порив, целуна катеричката по мястото, което би трябвало да бъде бузата и. Нямапък не очакаваше подобен обрат и остана трогната. Това изтри и последните заядливи пориви у нея. Прииска и се да се заумилква у тях и да ги погали с разкошната си опашка, но се спря навреме, преди да е станала за посмешище.

Тъй или иначе, тя изведнъж се оживи и чувствайки все още приятна топлинка от неочакваната целувка, взе твърдото решение, че децата вече са нейни приятели, а за приятелите си тя беше готова на всичко!

- Е, сега стана каквато стана! Вие сте вече мои приятели и няма връщане назад! Имаш ли приятел веднъж, имаш приятел за цял живот и нищо не може да се направи! А щом така или иначе сме вече приятели, приятели мои, то тогава поне можем да извлечем всички ползи от това! -

- Ахахахахахахаххахахххаххаха! - заля се в смях тя и започна възбудено да подскача на място, а нослето и трескаво задуши въздуха и затрептя.

Никола и Гергана можеха само щастливо да се усмихват и с удивление да наблюдават енергичната катерица.

- Какво ще правим сега, какво да направим, ахахаха, колко много неща може да направи една катерица, когато е с приятелите си и нощта е пред нея?! Не, не, нищо не казвайте, вие сте мои гости и всички забавления са от мен! - великодушно отсече тя. После ги загледа очаквателно и закима подканящо. Децата се спогледаха учудено, без да разбират какво се иска от тях.

- Ааааа!?

- Ами! Аз съм Нямапък, както вече казах, и освен това съм ваша приятелка, както също вече казах, вие не искате ли да ми кажете нещо? - някак много срамежливо каза Нямапък и дори леко се изчерви, което обаче нямаше как да се види под козинката и.

Кххм! – излезе от устата на Никола, който смутено риеше земята с обувка. - Аз, аз съм Никола и съм твой приятел, Нямапък!

- А аз съм Гергана и също съм твоя приятелка! – събра смелост да каже момиченцето, следвайки примера на Никола.

Нямапък! моментално забрави внезапно обзелата я сантименталност и хукна нанякъде, оставяйки децата да гледат към мястото, където преди секунди бе седяла една говореща катерица, наричаща се Немисеправятнещатакоитодругитеправят, за по-кратко Нямапък!, която се бе обявила за тяхна приятелка.

И докато гледаха неразбиращо тя изведнъж се върна.

- Хей, ама какво правите още тук, нали ви казах, че тръгваме? Има толкова неща да се вършат! - и отново се завъртя и затича по полянката, но този път децата бяха подготвени и затичаха след нея. Колко различно изглеждаше всичко, което допреди малко ги бе ужасявало! И луната, която се бе крила зад един облак, сега откри лицето си и великодушно ги заля със светлината си. Нямапък! им посочваше това или онова дърво и им казваше коя катерица живее на него. При това доста шумно, защото тя бе много по-бърза от тях и пазеше завидна преднина, затова и се налагаше да вика.

- Какво става, пак ли ти, Нямапък!? - обади се изведнъж един сърдит глас от близкото дърво. Една госпожа катерица гледаше надолу и размахваше пръст. - Събуди дечицата ми! А едва ги приспах! Защо си се развикала така? Защо не спиш като всички нормални катерици?

-

Нямапък само и се изплези и продължи нататък, а Никола и Гергана погледнаха извинително към ядосаната дама и последваха немирната катерица, която вече им махаше от другия край на поляната нетърпеливо.

- Сякаш бих искала да бъда като всички нормални, скучни катерици! А знаете ли, това беше моята класна от училище, хахаххаххахха, не може да де отучи да ми говори така, въпреки че вече отдавна не съм нейна ученичка. Но навремето много ме е наказвала, хахахххахахха, беше си наумила, че ще ме вкара в правия път. Ххаххаххахаххаха!

- Нима и вие ходите на училище? - попита Никола.

- И още как. Но знаете ли, тя съвсем не е лоша и всъщност винаги се е отнасяла добре с мен, съвсем по майчински и аз много я обичам, но така ми харесва да я дразня. Не мога иначе. Пък и всички вече знаят какво да очакват от мен, мислят, че съм им ясна. Засега не искам да ги разочаровам и се държа според очакванията им, винаги трябва да има една черна овца в стадото. Но някой ден така ще ги изненадам! Хахаххахахахахах! Аз дори не знам кога ще е това, и себе си ще изненадам, не е ли прекрасно това. Да знаеш, че животът ти пази една изненада в резерв, хахаххахахаахаххаха!

- Ах, Нямапък!! Не мога да си представя нищо по-хубаво от това, че вече сме приятели! - възкликна Гергана, докато гледаше възхитено необикновената катерица.

Никола бе напълно съгласен с нея, но реши, че изразяването на подобен бурен възторг е момичешка работа, затова само кимна мъжествено.

- Е, хайде стига нежности! – изкиска се Нямапък! поласкана. - Към езерото, искам да ви покажа нещо такова, каквото едва ли сте виждали.

- Към езерото ли? Ами че ние днес вече бяхме там!

Наистина те бяха прекарали няколко часа днес на това езеро, в което съжителстваха лебеди и патици. И въпреки че се бяха забавлявали чудесно, хранейки птиците със специално донесения за целта хляб и наблюдавайки твърде итересното им поведение, все пак не смятаха, че на езерото има чак нещо невиждано.

Ала Нямапък! само ги погледна загадъчно и ги подкани да я последват. Те изминаха пътя към езерото в мълчание. Нямапък! не искаше в никакъв случай да издава какво им предстои да видят и тъй като добре се познаваше, предпочиташе да мълчи, за да не се изпусне.

Когато стигнаха до езерото, децата останаха с отворени усти от изумление. Статуите, които днес бяха видяли да се седят съвсем неподвижно, както се полага на една статуя, бяха оживяли и напуснали местата си. Група мъже играеха карти доста шумно. На полянката елегантна двойка танцуваше, а няколко голи деца се гонеха около езерото.

- Е, какво ще кажете? – попита Нямапък, обзета от гордост, секаш тя бе отговорно за случващо се пред очите им чудо.

- Но това е невероятно! Как е възможно? – прошепна Никола, без да може да откъсне поглед от плавните движения на издяланите от камък хора.

- И толкова прекрасно! – също така прошепна Гергана, сякаш изплашена, че ако проговори по-силно всичко ще изчезне.

- Възможно е, възможно е! Също толкова възможно, колкото и това, че в момента разговаряте с мен. – отвърна Нямапък!.

- А нима те оживяват всяка нощ? – попита Никола.

- Да, стига да няма хора наоколо.

- Ами ние?

- Е, вие нали сте с мен! – потупа се по гърдите тя.

Наистина, статуите ги бяха забелязали, но не им обръщаха никакво внимание. Двойката продължаваше да танцува, играчите на карти се скараха за нещо, а децата продължаваха да се гонят, смеейки се звънко. Между дърветата се зададе друга двойка, хванати за ръце, те се гледаха влюбено. Те избраха една усамотена пейка и седнаха. Тогава децата забелязаха нещо странно. В средата на езерото имаше една девойка, която стоеше сама. Тя беше необикновено красива, ала от нея се излъчваше такава тъга.

- Нямапък!, защо това момиче седи само и изглежда толкова тъжно? – попита Гергана.

- О, това е езерното момиче.

- Езерното момиче?

- Да. Нейната история е много тъжна. Тя е човек, но над нея тегне проклятие. Превърната е в статуя. И макар да оживява всяка нощ, не може да напусне мястото си. Само лебедите и патиците са и компания. Останалите статуи не могат да отидат при нея. Една моя приятелка патица ми разказа това.

- Но това е толкова ужасно!

- Да! Не може ли да се развали проклятието? – разсърди се Никола, на който му се прииска да можеше да направи нещо, за да спаси злощастната девойка.

- Ако някой повярва, че тя е истинска и се влюби в нея, проклятието ще се обезсили. Ала са минали толкова години и досега нищо не се е случило.

Докато гледаха езерното момиче, небето започна да изсветлява. Нощта приближаваше своя край. Статуите се отправиха към местата си. Всеки зае своето място, няколко последни намествания и застанаха неподвижни, сякаш никога не бяха помръдвали.

- Е, приятели, вече се съмва, на мен ми е време за сън. – каза Нямапък!, като се прозя. – Мисля че по светло няма как да объркате пътя.

- Нямапък! Много ще ми е мъчно за теб!– възкликна Гергана, а от очите и потекоха няколко съзли и се затъркаляха по лицето и.

- Е, и аз мога да се сещам понякога за вас. – каза Нямапък, като си придаде весел израз на лицето.

- В някоя тъмна нощ, когато ми е особено скучно, ще ми се прииска да имам наблизо двойка заблудени глупаци! – намигна тя.

Никола се опита да се усмихне, но усети, че очите му подозрително започват да парят.

- Ние, така или иначе, не бяхме точно изгубени. Т.е. изгубени бяхме, но само защото цял ден много внимавахме да се изгубим. Просто да го знаеш, да не останеш с погрешно впечатление. – каза той.

- Ама разбира се. То се знае. – съгласи се катерицата. След това се накани да тръгва, но се спря, погали ги с опашка и подхвърли - Пък и ние пак ще се срещнем. Аз разбирам от тези неща. Не може да имаш приятели за цял живот и да не ги видиш отново!

Катерицата бързо се отдалечи. В края на полянката се спря, обърна се и им помаха весело, те и помахаха в отговор, доволни, че е далече и не може да види съзлите им.

Изминаха няколко години. Семействата на Никола и Гергана отново дойдоха в града, в чийто край е разположен огромния парк, станал сцена на необикновените им преживявания. Никола и Гергана вече бяха по-големи, ала си спомняха онази нощ, толкова ясно, сякаш се бе случила вчера.

През годините си бяха мечтали за момента, когато ще се върнат в парка, бяха си представяли срещата си с Нямапък! Бяха се чудили какво ли е станало с езерната девойка, дали някой бе развалил проклятието. Помежду си много рядко говореха за това, нямаше нужда, то живееше и у двамата.

Затова в мига, в който пристигнаха, още преди да са разопаковали багажа си, те се срещнаха и се отправиха към парка. Беше привечер и докато стигнат стана съвсем тъмно. Сърцата им биеха учестено, но този път не е от страх, а от вълнение. Ето, вече бяха тук. Всеки миг можеше да чуят гласа на Нямапък, жизнерадостния и глас, в който леката подигравка вървеше ръка за ръка със струящата от него топлота.

Обикаляха между дървета и очакваха! Накрая търпението им се изчерпа и те започнаха да я викат по име.

- Няяямааапъъък!

- Няяямааапъъък!

- Няяямааапъъък!

Изведнъж едно дърво над тях прошумоля. Те вдигнаха поглед и видяха милата муцунка на Нямапък! да ги гледа с изненада и радост, но и някак смутено. Те заподскачаха от радост и започнаха да я викат при тях. Тя се поогледа тревожно, надникна в къщичката си, чак след това се спусна по дървото.

- Е, кажете сега не бях ли права! – самоуверено каза тя, ала някак приглушено. И докато говореше тръгна, сякаш искаше да ги отдалечи от дървото.

Никола и Гергана обаче, щастливо усмихнати, не помръдваха.

- Е, хайде де, да не сте забравили, има вълнуващи неща да се вършат, приятели! – каза им Нямапък и хукна напред. Те затичаха след нея, през смях, Всичко бе толкова хубаво. Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-високо започваше да говори Нямапък.

Скоро стигнаха до езерото. Само че този път статуите си седяха по местата.

- О, значи той пак е тук! – каза Нямапък!.

- Кой?

Катерицата им посочи една пейка. На нея седеше млад мъж, в ръката си държеше книга, която нямаше как да чете, тъй като бе тъмно. Те се приближиха още малко, за да го разгледат. Имаше слабо, одухотворено лице, някак измъчено. Погледът му бе насочен към езерната девойка и по лицето му можеше да се прочете такъв копнеж и тъга.

- Но кой е той? – попита Гергана.

- Не знам, но идва всеки ден от месеци, сяда винаги на тази пейка и се взира в езерното момиче. От ден на ден слабее. Тръгва си късно вечер. А статуите недоволстват, заради него имат само по няколко часа на нощ свобода.

Нямапък! им разказваше, ала изглеждаше някак неспокойна, тревожна, погледът и все бягаше в посоката, от която дойдоха.

- Е , много съм щастлива, че се видяхме отново! Моля ви, елате утре пак! Аз сега трябва да вървя. Време ми е, хаххаха – засмя се нервно тя.

Никола и Гергана не можеха да повярват.

- Нямапък!, ти сигурно се шегуваш!

- Да, да, шегува се, хахахах! Нямапък!, та ти си нощна птица, хахахха, за малко да се вържа! – смееше се Никола.

Катерицата пристъпваше от крак на крак и цялата бе смущение.

- Ами да, нощна птица, да!

- Кх, кх, така де - продължи тя – работата е такава... аз... ами трябва да се прибирам при моите дечица. – и като каза това нежност измести смущението.

Никола и Гергана гледаха с недоумение.

- Е, нали ви казах, че ще изненадам всички, дори и себе си.

- Нямапък!, ами това е чудесно! – осъзна, какво и казва катерицата, Гергана.

- Да, Нямапък!, разбира се, върви! А пък ние утре ще дойдем по светло и ще ни запознаеш с дечицата ти.

Нямапък! се раздели с тях, изпълнена с признателност за разбирането и забърза към своя дом.

А Никола и Гергана се погледнаха срамежливо и неуверено се хванаха за ръце, после се отправиха към пейката, на която бяха седяли влюбените статуи.

Няколко дни по-късно във вестника излезе съобщение, че статуята, която бе красяла езерото с патиците и лебедите, е изчезнала. Предполаше се, че е извършена кражба. Полицията разследваше случая, ала нямаше очевидци, които да подпомогнат разследването.

-