Сми

Сми крачеше по улицата, или по скоро крачеше ту по улицата, ту по тротоара. Изборът на този маршрут се дължеше на камъчето, което подритваше с голямо умение. Един добре премерен шут и ето, то вече летеше високо и се приземяваше на тротоара, още един и се връщаше обратно на уличното платно.

И докато извършваше тези сложни маневри, Сми въртеше из главата си разни представи, представи весели, шумни, цветни и лепкави (като бонбони). Но колкото и да се опитваше да ги задържи, една мисъл упорито почукваше отзад. Само малко разсеяност бе необходима и мисълта разблъскаваше хубавите представи и изскачаше на сцената:

„ Скуучнооо ми ееее!” – извиваше тя.

Сми се напрягаше, бърчеше чело и опитваше да прогони подлата мисъл, но тя винаги излизаше победител и триумфално се завръщаше. Най-накрая Сми се предаде, дотътри се до стъпалата на един затворен магазин и омърлушено седна.

Сми бе симпатично момче, с тъмна рошава коса, която стърчеше рабъркана на всички страни. (Мога да ви уверя, че когато майка му го пусна да излезе днес, косато му си беше съвсем прилично сресана. Просто той имаше дарбата да и придава този вид в мига, в който завиеше зад ъгъла. Същото важеше и за чистите и спретнати дрехи.)

Две големи, почти кръгли очи обикновено гледаха любопитно от лицето му, сега обаче той бе забол поглед в земята и сърдито риеше прахта с обувка, чийто цвят трудно можеше да се познае, поради това му занимание. На едното му коляно имаше раничка, която бе хванала коричка. Той посегна разсеяно и започна да я чопли.

Чудеше се къде бяха изчезнали всичките му приятели. Майка му го бе забавила малко след обяда и когато излезе навън не можа да открие никого. Ето, вече цял час обикаляше напразно.

-Пфуууу! – изтръгна се от устата му. Загледа се безцелно наоколо, но нищо интересно не привлече вниманието му. Следобедът се простираше пред него и му се струваше безкраен. Тогава му хрумна една отлична идея. Можеше да извърши някоя пакост. Само при мислълта за това му стана по-хубаво. Представи си вълнението, опастността. Дори страхът от това да бъде хванат му се струваше примамлив в момента. Как не се бе сетил по-рано? Започна да обмисля какво да стори, но изведнъж отново се натъжи.

- Дори и за вършенето на пакости трябва компания! – каза си Сми.

Все пак стана, разходи се насам натам и се поогледа.

- Нищо! – отсече той. - Нищо и никакво! Ама все нещо трябва да се прави!

Така че решен на действие, той се покатери на дървото, което се издигаше до него и предлагаше удобна наблюдателница. Ето така. Сега можеше да надникне в някой прозорец и току виж открил нещо необикновено и вълнуващо.

- Вълнуващо, друг път! – разсърди се той. – Някаква баба гледа телевизия!

Че аз това ако искам да го видя, трябва просто да се прибера у нас!

Той скочи на земята недоволен. Разбира се можеше да стресне бабата, но това му се видя твърде подло.

Нова въздишка се изтръгна от гърдите му. Той се зае да обикаля паркираните наоколо коли, преценявайки качествата им. Когато видеше някоя особено хубава, подсвиркваше леко.

Но това не попречи в него да започне да се надига раздразнение, което постепенно премина в яд, а накрая и в гняв.

В крайна сметка приятелите му можеха да го изчакат. Много добре знаеха, че ще излиза. Бяха се прибрали за обяд и се бяха разбрали след това да се съберат отново. Както всеки ден през лятната ваканция. А какво стана? Той се забави само малко и те изчезнаха. И това ми били приятели! Оооооо! Щяха да видят те! Хич и нямаше да си играе вече с тях! Даже нямаше и да ги поздравява вече, ей така, направо щеше да ги подминава. А ако някой се осмелеше да му каже нещо, направо щеше да го предизвика на двубой. Щеше да им покаже на тях, как се зарязва така приятел!

Сми се остави горчивината да го залее и така се препълни с лоши мисли, че още малко и те щяха да започнат да преливат от ушите му. Вървеше и размахваше юмрук във въздуха. Напълно забрави, че всъщност бе едно наистина добро момче, което обича приятелите си.

Повървя така известно време, отдаден на лошотията си, след което обаче започна да се чуди къде все пак биха могли да се дянали приятелите му. Така де, тези дето вече не му бяха приятели. Като си помисли това, той се сети, че бе обиколил навсякъде, където биха могли да бъдат. И не ги бе открил. Да, това бе много странно. Ами ако им се бе случило нещо?

- Ама какво ме интересува къде са, хич и не искам да знам! – каза Сми, в опит да задържи лошотията, която малко по малко бе започнала да се изпарява.

- Обаче тях наистина никъде ги нямаше. Ами сега? А ако наистина им се е случило нещо?

Той уплашено се огледа наоколо, вече почти убеден, че е прав.

- Може да са ги отвлекли някакви злодеи. Ами да, колко пъти възрастните са ни предупреждавали за какви ли не страхотии, дето хич и не сме им вярвали! Ами ако е истина? – той разстроено прокарваше пръсти през косата си.

- Или пък още по-лошо, може да са отвлечени направо от извънземни. Тогава ходи ги търси! Никаква полиция не може да открие извънземните. Те вече сигурно са в космоса!

Сми още малко щеше да се разплаче. Така му домъчня за приятелите му. А колко много съжаляваше за всички лоши неща, които си помисли за тях.

Той се затича, като се оглеждаше на всички страни, жаден да зърне някое от познатите лица. Накрая спря изтощен, наведе се и като дишаше тежко, реши да отиде в полицията. Въпросът бе повече от сериозен. Той се заоглежда за полицай. Но не видя нито един. Лоша работа, защото той не знаеше къде е полицейското управление. Може би трябваше да потърси помощта на някой възрастен. Ех, ако приятелите му бяха тук, щяха да се справят сами! Но тях ги нямаше! Той отново усети парене в очите.

В този момент по улицата бавно премина автомобил, на покрива на който имаше високоговорител. Сми бе виждал такива коли, те известяваха, когато в квартала пристигнеше цирк. И ето, от колата се разнесе глас, който канеше всички да се насладят на невероятните акробатични номера, безстрашните укротители на диви зверове и най-забавните клоуни.

Още неизслушал докрай анонса, Сми хукна към мястото, където миналата година се бе разположил циркът. Още отдалече разпозна приятелите си, които с изумление наблюдаваха различните животни, които се намираха недалеч от тах, зад оградата.

Той изпита такава радост и облекчение, че напълно забрави, че им се сърди.

- Ето къде сте били! – каза им той.

Те се стреснаха и го погледнаха с леко гузни физиономии.

- Ей, Сми, ааааа, такова…- каза единият

- Ами ние, ами така де... Тя стана една...Чухме ние за цирка и без много да му мислим, право тук! – довърши друг.

- Извинявай, че не те изчакахме, Сми! – каза трети

- Нали не се сърдиш?

Сми само се засмя щастливо. Толкова му бе хубаво, че отново имаше приятели, направо от космоса си ги бе върнал, бе ги изтръгнал от лапите на извънземните!

- Е, как ще се сърдя, аз да не съм за едното изчакване? Циркът си е извънредна ситуация, то се знае! – великодушно каза той.

- Ама хайде, какво чакаме, всички по къщите. Трябва да се работи по въпроса с билетите. – подкани ги той.

Другите момчета забързаха към домовете си, за да помолят майките и татковците си за пари за билет. Сми малко изостана, колкото и той да погледа животните, после се затича и ги настигна. Компанията весело се изгуби в далечината, под погледа на една камила, която отегчено предъвкваше и която знаеше всичко, което имаше да се знае на този свят.