Пълнолуние

Нощта се спусна над малкото планинско селце, блещукащи звезди посипаха небето, а луната изгря, ярка, кръгла и дебела.

- В нощ с такава луна може всичко да се случи! - мърмореха старите хора.

И бяха прави.

Вера отдавна похъркваше в леглото си. Беше дошла на село днес, и след като цял ден бе тичала след животните, бе брала цветя по поляните и замечтано бе наблюдавала танца на пеперудите, накрая пропълзя под завивките без дори да дочака вечерята. Прозорецът бе открехнат и ветрецът леко развяваше пердета. Няколко немирни лунни лъча се промъкнаха на пръсти в стаята и лукаво погалиха Вера по челцето. Тя мигновено отвори очи, седна в леглото и заговори на странен, нечуван език. После стана, нахлузи обувките си и както си беше по пижамка се измъкна през прозореца. Ловко се спусна по дървото, което протягаше клони към къщата и безшумно скочи на земята. Един храст се рзмърда и две кръгли очи замигаха срещу нея.

- Шшшт! – сложи пръст пред устните си съществото, което се криеше в сянката.

После и направи знак да го последва и се шмугна обратно в храста. Вера се ухили пакостливо (макар и сомнамбул, тя си оставаше пакостница, жадна за приключения), доволно потри ръце и на свой ред се завря в храсталака. Там я чакаше малка животинка, с гъста козинка, тъпа муцунка, малки кръгли ушички, два стърчащи предни зъба и голяма пухкава опашка, която шаваше на всички страни.

След като се разгледаха обстойно, животинката и момичето поведоха разговор на същия непознат език. За по-голямо удобство обаче, аз ще превеждам.

- Здравей, малко момиченце!

- Здравей, малка животинке! – поздравиха се много любезно те, наблягайки на явните различия помежду им.

- Би ли била така любезна да приемеш смирената ми покана за вечеря в моя дом, с моето семейство. Това би било голяма радост, както за мен, така и за моята мила женица и моите малки дечица.

- О, благодаря! С удоволствие ще приема любезната ви покана, още повече, аз тази вечер имах неблагоразумието да си легна без вечеря!– също толкова галантно отвърна Вера. А на лице на малката животинка се разля щастие.

- Това е такава чест за нас! Моля последвайте ме.

Животинката тръгна напред, после се сети нещо, обърна се и като направи поклон каза:

- Опашко, на вашите услуги!

- Вера, на вашите!

После се запровираха през гъсталака, докато стигнаха до една дупка в пръста. Дупката бе нито много голяма, нито много малка, но все пак достатъчно малка, за да се усъмни Вера дали ще успее да мине през нея. Макар и да не бе вечеряла.

Оказа се обаче, странно нещо, че дупката и бе точно по мярка. Озовали се бях в един тунел, по стените обаче имаше запалени факли, които осветяваха пътя им. Съвсем скоро стигнаха до дървена вратичка, която на мига се отвори, щом почукаха. Посрещна ги Опашковата съпруга, а зад нея любопитно надничаха, няколко умалени техни копия.

Опашко веднага се зае да представи Вера на семейството си, като започна от съпругата си – Опашкана. След това представи най-големия си син - Опашльонко, дъщеря си Опашлюна и най-малкия – Опашчичко.

После я поканиха да седне и тя се зае да разглежда дома на Опашко.

В дъното на стаята грееше камина, която осветяваше тъмния ъгъл и внасяше уют и топлина. Пред нея имаше две удобни на вид кресла, с поизтъркана тапицерия. Масата вече бе подредена, по средата имаше свещник, със запалени свещи. По стените бяха окачени детски рисунки. На пода имаше дебел, шарен килим, в който краката потъваха и който заглушаваше стъпките на Опашковите дечица, които се гонеха из стаята. Вера не изгуби много време да ги гледа и скоро се включи в гоненицата.

Мама Опашкана донесе едно димящо гърне и разсипа по чиниите някаква апетитно миришеща гозба, която щом докосна ноздрите на Вера, мигом я изпрати обратно на масата. След като всички заеха местата си, Опашкана разчупи топлия, току- що изпечен хляб и наля по чашите гъст плодов сироп.

- Опитай моята манджа, приготвя се по тайна рецепта, която знам още от баба си. – подкани момиченцето Опашкана. Нямаше нужда от втора покана. Вера грабна лъжицата, загреба и я мушна в устата си. Тя притвори очи от наслада. Това бе най-вкусното нещо, което бе опитвала някога. Щом изпразни чинията си, веднага я напълниха пак. Когато се нахрани донасита, тя почувства приятна сънливост и очичките и започнаха да се затварят. Не мина много и тя заспа дълбоко.

- Хайде Веричка, стига си спала! –Вера чу гласа на своята собствена мама. Отвори учудено очи и видя, че отново се намира в своето легло.

Ех, жалко, значи всичко е било сън – помисли си тя. Стана и мъчно, че новите и приятели не съществуват наистина.

Тя намусено отметна завивките и се изтърколи от леглото. Тогава погледна пижамката си и на лицето и засия усмивка. На колената имаше две тъмни петна, които се бяха получили докато бе лазила през храсталака.

- Сигурно трябва да си много гладна вече. Вчера не вечеря. – казваше майка и.

- О, да, умирам от глад – отвърна Вера и дяволито се усмихна.