Няма нищо по-хубаво от лошото време!

(освен, разбира се, хубавото)

В понеделник заваля проливен дъжд и не спря чак до неделя. Дъждът запретна ръкави и се захвана да измие цялата мръсотия, натрупала се през зимата. На това му се казва пролетно почистване.

А Дара, която всички наричаха Маймунката, се оказа затворник в собствения си дом. На това тя му казваше загуба на време.

Дребното и личице все се размазваше на прозореца и гледаше с надежда навън. Ала единственото, което виждаше беше водната стена на дъжда.

Кучето и Кольо се вдигаше на задни лапи и залепяше нещастно нос на стъклото.

После тежко пускаше по една въздишка и облизваше Маймунката по лицето.

- Какво да се прави, трябва да се търпи! – философски заключваше той, ала само за да утеши Маймунката.

Самата Маймунка обаче също беше философ. Затова реши, че сега им бе паднало да извлекат най-хубавото от лошото време.

Така двамата с Кольо решиха да поканят на обяд семейството мишки, които живееха в мазето.

Това беше толкова добра идея, че меланхолията, която се бе просмукала под входната врата и така удобно се бе настанила, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва, мигом бе прокудена навън.

Това беше толкова добра идея, че Маймунката прегърна Кольо и звучно го млясна по влажния нос. После двамата изтанцуваха един валс, под акомпанимента на дъждовните капки.

Това беше толкова добра идея, че през комина шеметно се спусна доброто настроение и зае обичайното си място, тъй като то бе чест гост в тази къща.

И така в малката къщичка на малката уличка „Зелен боб” започнаха приготовления за тържествения обяд, в чест на семейство Сивкови.

Семейство Сивкови се състоеше от мама Миша, татко Мишо и седемте им дечица Мишана, Мишльон, Мишлет, Мишимото, който се роди с дръпнати очи и Пипи, Томи и Аника. Последните три се родиха, след като мама Миша бе намерила една книжка и я бе изгризкала от корица до корица.

Маймунката и Кольо поддържаха добри съседски отношения със семейство Сивкови, ала така и не бяха успяли да завържат по-близко познанство.

Затова сега двамата седнаха на малката дървена масичка за писане на писма и се заеха да пишат поканата за обяда.

Първо поспориха до кой трябва да адресират поканата, дали до татко Мишо или до мама Миша. А може би направо до семейство Сивкови.

В крайна сметка обаче решиха, че няма нужда от толкова официалност. Затова просто написаха:

„Мили приятели, ще бъдем много щастливи, ако утре споделите нашия обяд!

Маймунката и Кольо”

Кольо побърза да отнесе поканата, тъй като се страхуваха да не би междувременно мишлетата да си направят други планове.

Когато се върна, откри Маймунката да подскача нетърпеливо от крак на крак.

- Е, разкавай! Предаде ли я, какво стана, те отговориха ли? Ще дойдат ли? Олелелелеле! Ама казвай де!

- Предадох я! –отговори Кольо без да бърза. Само че...

- Неееее! – разочаровано извика Маймунката. – Те отказаха, нали! Ах, ще умра от мъка!

- Само че – продължи невъзмутимо Кольо, сякаш изобщо не беше прекъсван – когато отидох до тяхната врата и се огледах за пощенската им кутия..... хм, тя си беше там, да, кутия имаше, но....

- Кольо! Моля те, по-бързо!

Кольо обаче никак не обичаше да го прекъсват. Когато имаше да разкаже история, той обичаше да създава напрежение у слушателя и никакви молби и закани не можеха да го накарат да побърза.

- Пощенската кутия си беше там, при това зелена на цвят. Струва ми се, че е изработена от някакъв метал, но... все пак не мога да бъда сигурен! Нали? Защото е покрита с боя. Но аз лекичко я чукнах с нокът и издаде металически звук. Значи все пак ще да е метална.

- Ох! – въздъхна тежко момиченцето.

- На нея, както на всяка себеуважаваща се пощенска кутия, има табелка. Не можах да определя какъв точно шрифт е използван, знаеш не съм много по шрифтовете, но на табелката пише семейство Сивкови. С не твърде едри букви, но не с и трърде дребни. Изобщо една наистина много порядъчна пощенска кутия. Да, така си е! Само дето има един голям недостатък. Тя е толкова мъничка, направо миниатюрна, че просто нямаше как да пусна писмото в нея.

- Ах, Кольо, нима не го пусна! – почти се разплака Маймунката.

- Затова помислих какво да направя. В пощенската кутия не може, но пък да я подпъхна под вратата може, нали така? Ето защо аз просто я плъзнах отдолу и сега тя трябва да си лежи там и да чака да бъде открита и прочетена. Което, ще се съгласиш, е нейната работа.

- Но, дали ще дойдат, дали? Ти как мислиш Кольо, ще дойдат ли? Ах, дано да дойдат.

В този миг чуха едно тихо покашляне. Огледаха се, ала не видяха никого. Ала покашлянето се повтори.

- Тук долу! – обади се едно тъничко гласче.

Това бе едно мъничко мишленце.

- Аз съм Мишана, най-голямата дъщеря на татко Мишо и мама Миша. И понеже съм най-голяма, ви нося любезен отговор на поканата. Или пък беше любезно ви нося отговор на поканата.

- Здравей, Мишана, аз съм Дара, но можеш да ме наричаш Маймунката! А това е Кольо.

- Сетих се! – възкликна Мишана. – Нося ви отговор на любезната покана.

После Мишана им подаде една бележчица. Бележчицата обаче бе игризкана от всички страни.

На нея пишеше : ...олствие ще до...

- Урааааа! – извика Маймунката, която реши, че на бележката трябва да е пишело: С удоволствие ще дойдем!

После от радост се покатери на гардероба, оттам скочи и затича по корнизите, хвана се за полилея, увисна с главата надолу и накрая направи едно салто и се приземи на земята.

Сега може би разбирате защо всички я наричаха Маймунката.

Мишана възхитено изръкопляска. После с поклон се оттегли, тъй като трябвало да помога на мама Миша с прането и гладенето.

А Маймунката и Кольо започнаха приготовленията за утрешния обяд.

Понеже Маймунката беше малко ядосана на Кольо, задето така я бе измъчил с разказа си, тя израти него на пазар.

Кольо никак не обичаше мокро. Ала няма как, примири се, обу си точно четири броя гумени ботуши и отвори чадъра си, на който бяха нарисувани кокали.

После отиде до кварталната бакалница и купи толкова вида сирене, колкото намери.

В това време Маймунката отиде да преговаря с куклите.Трябваше да ги убеди да и отстъпят за утре миниатюрните си сервизи.

Те се съгласиха, ала на Маймунката се наложи да обещае на всяка по една нова рокля.

На другия ден, в 12 часа, масата бе сложена и Маймунката и Кольо зачакаха гостите си.

Точно след 3 мунити и 10 секунди семейство Сивкови пристигнаха.

Ах, колко бяха хубави всички. Момиченцата бяха пременени в бели дантелени роклички, момченцата в сини костюмчета, мама Миша беше с красива, жълта рокля, а татко Мишо носеше фрак.

Обядът мина повече от добре.Храната се услади на всички. Малките мишлета много харесаха хартиените салфетки, които за тях бях голям деликатес. Кольо и татко Мишо откриха, че имат много общо помежду си. И двамата не хранеха добри чувства към съседката Котана.

А мама Миша на свой ред покани Маймунката и Кольо на обяд.

И така, на следващия ден, точно по същото време, Кольо и Маймунката, чисти, спретнати и нагласени, слязоха по тясното стълбище, което водеше в мазето.

Маймунката бе облякла любимата си рокличка, която съдържаше в себе си всички цветове на дъгата. Кольо не обичаше много да носи дрехи, но за да подчертае важността на случай си бе завързал папийонка и бе сложил един цилиндър на главата си.

Когато пристигнаха, откриха, че техните любезни домакини вече ги чакат на вратата. Оказа се обаче, че никой не се бе сетил за един голям проблем. Просто Маймунката и Кольо нямаше как да влязат през мъничката входна вратичка на мъничкия дом на семейство Сивкови.

Първоначално всички много се натъжиха. После обаче им хрумна, че не е задължително обядът да бъде вътре.

Затова всички насядаха в кръг, а мама Миша тичаше вътре и изнасяше вкусни гозби.

Когато се нахраниха, всички малки мишлета се качиха на гърба на Кольо, я той тичаше нагоре надолу по стълбите, докато дечицата пищяха от удоволствие.

Накрая Кольо се измори и изплези език. Мишлетата скочиха от гърба му и се запиляха някъде да си играят.

Но след малко се случи чудо. Цилиндърът на Кольо, който той небрежно бе захвърлил встрани, изведнъж започна да се разхожда. Разхождаше се насам, разхождаше се натам, сякаш цял живот само това бе правил.

Когато обаче се приближиха тихичко до него и внезапно го вдигнаха от земята, откриха, че отдолу са се скрили немирните мишлета. Те тихичко се кискаха, доволни от шегата, която бяха направили.

Така неусетно денят премина и започна да се свечерява. Мишленцата започнаха да се прозяват. Мймунката и Кольо се разделиха с милото семейство Сивкови, с които от този ден нататък бяха първи приятели.

- Това беше най-прекрасния ден! О, благодаря ви! – възкликна Маймунката, която беше много развълнувана. После не се стърпя и целуна всички мишлета. Кольо се ръкува с татко Мишо и целуна ръка на мама Миша. Намигна на малките мишлета и двамата с Маймунката поеха нагоре по стълбите.

- Ах, Кольо, няма нищо по – хубаво от лошото време!

А на следващия ден задуха вятър, прогони дъждовните облаци и на небето засия Слънцето.

Дада

Днес на гости ще дойде леля. И сега от кухнята мирише толкова вкусно. Голямо угощение ще падне, още повече, че мама прави и торта! Пък аз така обичам торта. Май обичам торта повече от всичко на света.

Ама леля ми и тя я обича, всеки път се притеснявам, че ще я изяде цялата. Така бързо изчезва от чинията, че направо страх да те хване.

Ама тя навреме се усеща и има достатъчно и за мен.

Тя моята леля е страхотна. Много ги разбира нещата. И голяма игра пада с нея.

Пък и е много хубава, нищо, че яде толкова торта.

Това го знам, защото на мама приятелките все се притесняват да си хапнат торта, за да не надебелеят и погрознеят.

Пък аз все им казвам, че леля е така хубава, нищо че яде толкова торта, колкото само аз мога да изям.

Тогава те стават едни такива особени. И свиват устни и уж искат да ми се усмихнат мило на детските глупости, които си мислят, че говоря. Ама не им се получава усмивката, ами само кривят лица и наистина стават грозни.

Мен от това много смешно ми става. И така се разсмивам, че мама после винаги ми казва, че не било учтиво. Ама аз как да и повярвам, като я виждам, че на нея също и е смешно и едва се сдържа да не прихне и тя. Пък аз си я познавам, нали си е моята мама.

То всъщност най-хубаво става, ако и татко е там. Защото той май не е толкова учтив, колкото мама и се залива от смях заедно с мен.

Те не всички мамини приятелки са такива. Има тя някои страшни приятелки, почти колкото леля. Ама почти де. То с нея никой не може да се мери.

Аз знам по принцип, че хич не е красиво да се хвали човек. Обаче няма как да не се съгласите, че ако пък човек има като моята леля, може и изключение да се направи.

И затова аз много, ама много съм се хвалила с моята страхотна леля. Толкова много, че май приятелите спряха да ми вярват вече.

Аз и може да съм си поизмислила малко. Обаче ако е така, то е само, защото тя за мен си е такава.

Ето например нали съм я виждала. Тя говори с животните. Ама им говори, както говори на мен.

Наистина не съм ги чула да и отвръщат, както е възможно да съм споменавала, в разказите си за нея. Но нали аз не им знам езика. А те, че и отговарят, отговарят и. Ама само тя си знае какво и казват.

А веднъж, навън имаше голяма буря. И се звънна на вратата. И аз, нали съм вече голяма, та отидох да отворя вратата. А пък там стои моята любима леля, цялата вир вода. И съвсем изневиделица дойде, никой не я очакваше. Аз така се зарадвах и веднага и се хвърлих на врата.

И я питам, значи, как така е дошла. А тя вика, че била долетяла с вятъра.

Е, аз не съм я видяла как долита, ама така хубаво си го представих, че все едно съм видяла.

Обаче имам една приятелка, дето все много знае. И тя каза, че то просто така се казвало. И че тя не била долетяла наистина. Имало една такава книжка, за една бавачка, дето долитала с вятъра. Но това било просто приказка, пък иначе хората не можели да летят.

Аз и отвърнах, че аз тази книжка много добре я знам и тя даже е много хубава, обаче това нищо не доказва.

Много съм си била измисляла, ми каза тя. И щяла да каже на майка си, че лъжа. И тогава, тя щяла да и забрани да си играе с мен, защото съм била лъжкиня.

После малко се поскарахме. Ама тя и без това не ми е най-добрата приятелка на света.Затова и казах, че тя все си мисли, че всичко знае и всичко разбира. А това е много досадно.

И също и казах, че аз не лъжа. Може понякога да фантазирам, ама то това е много хубаво. Защото на мен мама и татко все ми казват, че фантазията е най-хубавото нещо. И все ме карат да им разказвам истории, дето съм си измислила.

Ей, много се бях ядосала! И хубаво, че си спомних колко е лошо да се биеш, че иначе щях да я цапна.

Като се прибрах, разказах на мама и татко всичко. Хем, защото още ме беше яд, хем да ме похвалят, че не съм се била. На тях обаче явно много смешно им се видя.

А аз така хубаво им го изиграх. И ту нея, ту себе си играех, даже и местата си сменях. За да си го представят тъкмо както беше.

А те се смеят. Аз тогава се разсърдих и си отидох в стаята. И не исках да им говоря.

Ама те ми се извиниха и ми казаха, че се смели, защото съм била много добра актриса. А иначе не било смешно и ми съчувствали, но да не съм се сърдела на приятелката ми, защото било глупаво да се сърдиш. И по-умният прощавал.

Аз на другия ден и казах, че не и се сърдя, защото съм по-умна.

То за моите родители май нищо сериозно няма, защото като разбраха какво съм и казала, пак умряха от смях.

Леля всеки момент ще дойде и аз вече едва издържам. Ту тичам на вратата, ту на балкона, за да я видя как се задава. А навън е студено и мама не ми дава да излизам без якето. Така че ту се обличам, ту се събличам.

А като дойде, ще отидем в кухнята при мама и ще готвим заедно. Тя моята леля освен всичко друго, е и голяма готвачка. Като мама.

А в кухнята е топло, мирише много вкусно и прозорците са се запотили. Ще рисуваме по тях с пръст, аз това много го обичам.

И ще слушаме музика, ще пеем и танцуваме. Ама много лудешки танци. Все така правим. За да може на манджите да им е весело и сами да се готвят, пък и много вкусни да станат.

Веднъж си бяхме само двамата с татко. Мама беше излязла и аз реших да сготвя. Нали вече съм голяма. Страшна манджа бях измислила.

Щях да сложа и течен шоколад и мляко и кашкавал и кетчуп и изобщо от всичко, дето много обичам да ям. И нямаше как да не стане много вкусно.

Изсипах всичко в една тенджера, сложих го на котлона и го оставих само да се готви.

Ама забравих да му пея и танцувам и не се получи. Поне на мен не ми хареса, но татко каза, че било най-вкусното ядене, което бил опитвал.

Аз излязох само за минутка от стаята и като се върнах чинията му беше празна.

После като мама се прибра, той и разказа, че съм сготвила, заведе я да и покаже манджата ми и каза, че съм била голям експериментатор.

Аз не разбрах, какво значи това, ама забравих да питам, понеже вече много ми се играеше. Че нали цял ден бях работила.

Леля като идва, винаги ми носи подарък. Може дори да е нещо съвсем малко, обаче просто чудесно.

Но аз не затова я чакам с нетърпение. Не само затова де.

Мама и татко винаги ме учат да бъда учтива. Защото ако се държиш нелюбезно и грубо, можеш да нараниш чувствата на хората. А това било също толкова лошо, колкото и ако набиеш някого. Ако не и по-лошо.

Понякога това да бъда любезна, означава да не казвам това, което мисля.

Аз в началото се обърках, понеже да се лъже също не е хубаво. А пък ако не казвам това, което мисля, а нещо друго, което не мисля, това не е ли лъжа.

Не било лъжа, това било да се отнасяш мило с хората.

Ама така или иначе, аз не искам да ги наранявам тия чувства. Не знам точно какво става тогава, на мен май досега не са ми ги ранявали, ама като си го представя и решавам, че нито искам да ми ги раняват, нито пък аз да ранявам на другите.

Затова като ми подарят някой много глупав подарък, аз не казвам, че е глупав, ами напротив, правя се на много радостна и мило благодаря. Мама и татко след това ме наричат тяхната малка актриса.

Но то не ми струва кой знае колко да се направя, че нещо ми харесва, когато не ми харесва. Ако е само за веднъж обаче.

Ама когато баба ни дойде на гости е друга работа. Защото тя като дойде веднъж, после не си тръгва сума ти време.

Аз много я обичам бабка. Тя е много добра и не ми се кара, както на Рада баба и.

Лошото е, че като е тук, само тя ми разказва приказки за лека нощ. А пък те са все едни скучни, за разни досадни принцеси, дето нищо интересно не правят, ами само чакат някой да ги спаси. То даже май една и съща приказка е, само имената на героите сменя.

Обаче всички си мислят, че много ми харесват приказките и. Аз нали не мога друго да кажа, за да не и нараня чувствата.

И понеже като тя ми разказва приказка, заспивам почти веднага. А то аз заспивам от скука.

Но мама много се радва, защото по принцип не искам да спя, ами като ми стане интересна приказката, искам след това да си играем на нея.

Дадададададададададададададададададададада!

Аз, ей така като се зарадвам, ама много като се зарадвам и започвам да викам - Дадададададададададададададададададададада!

Тя затова леля ме нарича Дада. Защото нали като я видя нея, винаги много, ама много се радвам.

Ето сега мама и татко ме чуха и вече знаят, че леля пристигна. Видях през балкона как идва, с хубавата си шапка, натоварена с торби.

И тази вечер ще чуя най-интересната приказка, защото леля ще ми я разкаже.

А тя леля разказва приказки като никой друг.

И сега отивам да я посрещна.

А на вас някой път ще ви разкажа приказката. Само че не за лека нощ, защото лелините приказки никак не приспиват.

Писан Великолепни и Малката Ева

Или приказка, написана в чест на една друга Ева, която като нищо може да се окаже същата!

Вятърът полюшваше тревата, която блестеше, ярко зелена под лъчите на  сутрешното слънце. Всеки път, когато стръковете полягаха встрани, откриваха нещо черно, скрито между тях.

Ако човек приближеше внимателно, без да вдига излишен шум, щеше да открие, че това е малък тумбест котарак, заспал блажено в мекото си растително легло. Той спеше усилено, невъзмутимо, с умение и явно задоволство.

У наблюдаващия би възникнал съвсем уместният въпрос, какво причинява движението на въздуха: вятърът или завидното хъркане на дебеличкия котарак. Вероятно правилният отговор би бил и двете!

И тъй котаракът спеше и не искаше и да знае за нещо друго. Около него бяха разпръснати останките от пищното угощение, което той наричаше обяд. Това беше един много щастлив котарак. При това по никакъв начин не можеше да се нарече обикновен котарак, поне не и в негово присъствие!

Доста симпатичен по природа, той все пак страдаше от прекалена самомнителност, караща го да вярва, че той е най-невероятният от всички невероятни, единствен по рода си, надарен със сила, ум и красота, котарак за чудо и приказ. Дали това бе така, не зная. Може и да беше прав. Но в едно съм сигурна и то е, че това бе един много нахален котарак, макар и симпатичен!

В същият този ден Малката Ева бе излязла да се поразходи из околността. За разлика от котарака, който наричаше себе си Великолепни, въпреки че името му бе просто Писан, тя бе едно много скромно и мило момиче! И ако имаше нещо, което да обичаше повече от всичко друго на света, това бяха котетата. Под смекчения й взор дори и най-злонравните екземпляри от този вид изглеждаха нежни, мъркащи създания.

Прекалената й доверчивост бе причина за следите от нокти, които почти винаги красяха някоя част от тялото и, но това ни най-малко не я огорчаваше! Тя обичаше котешката природа дори и в тази й разновидност! Освен това имаше непреодолимо влечение към приключенията!

В този хубав пролетен ден тя бе тръгнала да търси някое изгубено приключение. Малката Ева бе убедена, че всяко приключение си има собственик, ала понякога се случваше приключенията да се заблудят и изгубят и ако в този момент наоколо се окажеше подходящият човек, той можеше да грабне приключението и да го направи свое!

И така тя крачеше устремено напред, без да подозира, че всеки момент съдбата ще й поднесе неочакван дар! Дар, с твърде тумбеста форма! Също така, доста ядосан дар, защото Малката Ева току що бе стъпила на опашката му.

- Мяяяуууууу!!!!!

- Ах!

- Що за нахалство и невъзпитание е това да се стъпва по чуждите опашки, при това не чии да е?! Не знаеш ли пред кого стоиш, та аз съм Писан Великолепни!!! За подобна обида, в един по-добър свят щеше да заплатиш с главата си! – пищеше котаракът.

Глуха за невъздържаните упреци, които се сипеха върху нея, Малката Ева изпадна в истински възторг щом съзря смешничкия котарак пред нея.

- Какъв разкошен, невероятен прекрасник! Ах колко си красив!

Котето замлъкна в почуда. За първи път срещаше някой, който да бе на същото мнение по отношение на неговите неоспорими достойнства. И макар да бе обиден с право, не успя да устои на явните ласкателства, при това изглежда казани от сърце.

- Прости ми, мило котенце, но аз наистина не те видях! – продължи момичето, като вече посягаше да го гушне.

- Хм, при това положение е възможно и да простя – започна да мърка Великолепни, притваряйки очи от удоволствие, докато момичето го чешеше зад ушите. – Какво пък, не всички са надарени с ум и способности като моите!

В този момент той понечи да измие лапичката си и в следващия миг настана истинска суматоха.

- Бедааа! Трагедия! Полиция! Кражба, хванете ги! Поомоооощ!

- Какво? Какво се е случило? – викаше Малката Ева, докато се опитваше да го хване и да го успокои. А той се мяташе на всички страни и усилено издирваше нещо, надничайки под всяко листо и тревичка наоколо.

- Ах, срам, срааам!!! – извиваше котето – Как ще се покажа пред света, това е краят, за мен повече няма живот!

- Успокой се, моля те, успокой се и ми кажи какво е станало, може би ще мога да ти помогна!

Писан Великолепни я изгледа с истинско отчаяние и промълви:

- Откраднали са ми мустаците, докато съм спял!

- О!

- Ти не разбираш, това е такъв срам, един котарак без мустаци, това е невъобразим позор! – и изпълнен с печал, котаракът се сви на топка и скри глава с лапички.

- Не, това не може да остане така, аз няма да позволя! Тържествено се заклевам, че ще открием злосторника и ще ти върнем мустаците, в противен случай името ми да не е Малката Ева, изтъкнат търсач на приключения и изгубени вещи!

Писан Великолепни вдигна глава обнадежден.

- Наистина ли ще ги откриеш, моите скъпи, безценни мустаци?
- Ще ги открия!

- Да тръгваме тогава, да не губим нито миг! – извика ограбеният котарак.

В този момент една глава се показа от храстите.

- Дали не бихте ме взели с вас, бих могъл да бъда от помощ?

Това бе Малкият Ники. Той живееше близо до Малката Ева и винаги гледаше да си намери работа някъде около нея, което, ако трябва да бъдем честни, не й беше съвсем неприятно.

Писан Великолепни го изгледа с подозрение.

- Кой е този и защо се крие в храстите, май не му е чиста работата?

- Всичко е наред, Великолепни, това е Малкият Ники, нека го вземем с нас, три глави мислят по-добре от две! – обади се момичето и подкани с глава момчето да се присъедини към тях.

- Познаваш го значи? Е, нека дойде тогава! Позволявам! – разпореди царствено котето.

И така тримата тръгнаха на поход, в търсене на изгубените мустаци!

Ако кажа, че имаха точно определен план или поне насока, ще излъжа, но затова пък бяха въоръжени с храброст и сила на духа.

Първоначално крачеха мълчаливо, с устремен поглед напред, но след като измина близо час и не се случи нищо необикновено, те се поразсеяаха и започнаха да подхвърлят по някоя реплика.

Тъкмо Писан Великолепни, позабравил загубата на достойнството си, изтъкваше безбройните си качества, наблягайки на изключителната си храброст, а Малката Ева кимаше в знак на съгласие, когато внезапно прозвуча смразяващ рев.

В следващият миг храбрият котарак вече се бе скрил в ръцете на момичето, треперещ от ужас. И имаше защо! В средата на поляната, насред полските цветя най-невъзмутимо се бе настанил един огромен тигър, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Разбира се, първоначално всички решиха, че халюцинират, но изглежда и тримата го виждаха, тъй че трябваше да приемат, че наистина е там.

- Кх, кх, прощавайте, но изглежда съм се заблудил! Изобщо не знам как се озовах тук! Разбирате ли, аз съм сибирски тигър, а изведнъж се намерих на тази полянка и съм наистина объркан. Дали не бихте могли да ми помогнете? – запита умолително вежливият тигър.

Писан Великолепни обаче продължаваше да се крие в ръцете на момичето, изпълнен с недоверие. Все пак поотвори едното си око, погледна боязливо тигъра и се осмели да попита.

- А защо ти трябваше да ревеш така?

- О, просто така изразявах объркването си, не съм искал да звуча заплашително, точно напротив, така се надявах да срещна някой, който да ме упъти. В нормални обстоятелства не бих се и замислил, а направо щях да ви ям, но сега изобщо не става въпрос за това. Така че, моля ви, изобщо не се страхувайте от мен.

Котаракът започна да възвръща безкрайната си самонадеяност и веднага отговори:

- Ха, да се страхувам! Просто имам много деликатен слух!

В това време Малката Ева разсъждаваше усилено, ала не успяваше да измисли нищо. Въпросът бе в това, че тя прекарваше твърде много време в изучаване на котките и твърде малко в разучаване на географските карти.

- Ах, така съжалявам, но аз не съм никак добра по география и не мисля, че ще мога да помогна! – натъжи се тя.

- А аз мога! – обади се победосно Малкият Ники и хвърли таен поглед към момичето. И наистина бе така, защото освен от Малката Ева, момчето се интересуваше и от география и история и бе наистина добър в тези области. Така че изгубеният тигър бе упътен и след като всички му пожелаха късмет и попътен вятър, той потегли към Сибир.

- Хей, ама ти си истинска енциклопедия! Справи се чудесно! – възхити се от момчето Малката Ева, при което той грейна от радост, а походката му стана по-наперена.

- Видя ли, че не сбъркахме като го взехме с нас? – обърна се тя към Великолепни.

- Наистина, кой да предположи, че някой, който има навика да се крие из храстите, би могъл да бъде толкова полезен?! – изрази някакво подобие на признателност котаракът.

- Е, надявам се повече да не го поставяш под въпрос? – засмя се Малкият Ники, без да се обижда от безочливостта на дебеланкото.

А самият котарак, в това време, скочи на земята и извика:

- Смело напред! Велики дела чакат да бъдат извършени!

- Какъв патос! – подсмихна се момчето. Само че го направи много тихичко, за да не го чуе Малката Ева, която бе напълно очарована от самозвания герой.

Но ето, че не бяха изминали още и сто метра, когато съзряха един много нещастен крокодил, който ронеше крокодилски сълзи. Щом ги видя той се спусна към тях.

- Оох, къде съм? В един момент си се къпех в Нил, а в следващия се озовах тук! – посмърчаше той.

- Но какво се случва? Преди малко упътихме един сибирски тигър, сега и вие, Господин Крокодил!

Явно в днешния ден или някой се изгубва или пък губи нещо много важно за него. Ето например нашия приятел Писан Великолепни се оказа изведнъж без мустаци, сега сме тръгнали да ги търсим.

А вие не се безкойте, Господин Крокодил, с нас е точният човек, който може да ви помогне, ненадминат е по география! – завърши Малката Ева кимайки към Малкия Ники.

- Наистина ли, така съм ви благодарен! Мустаци казвате значи? Да ви кажа, струва ми се преди малко видях едно момче, което носеше нещо, което спокойно можеха да бъдат и котешки мустаци. При това се подсмихваше злорадо и изобщо се държеше твърде подозрително.

- Как, нима, къде е злосторникът? Дръжте го, след него! – развика се котаракът.

- Тръгна натам, и мисля няма как да го сбъркате ако го видите, имаше един такъв ангелски вид, който никак не подхождаше на държанието му. С руса коса и сини очи и много, много спретнат.

- Хей, това, ако не е Добролюб! – възкликнаха Малката Ева и Малкият Ники в един глас! – Той живее на нашата улица и винаги върши отвратителни неща, но го прави толкова подмолно, че възрастните никога не го хващат. Никой не може да повярва, че това малко ангелче е способно да извърши и най-малката пакост, затова винаги някой друг опира пешкира накрая! – довърши момчето и се закани с юмрук.

- Да не губим време тогава! – извика Малката Ева. – Много сме ви благодарни, Г-н Крокодил, без вас изобщо нямаше да знаем къде да търсим. Пожелавам ви лек път и сполука!

Малкият Ники му показа пътя, след което тримата забързаха след Добролюб!

- Ах, само да го хванем! - заканваше се момичето, – Този път няма да му се размине! – потриваше ръце тя и гледаше войнствено напред в далечината.

- Не, той е мой! – крещеше Великолепни.

- Спокойно, ще има за всички! – смееше се момчето.

Вече почти бяха излязли от горичката, когато се натъкнаха на двама заблудени шотландци, с полички.

- Хм, много странно, не знаем какво се случи, бяхме се запътили към кръчмата, но изглежда, че сме се изгубили! – проговори единият със шотландски акцент.

За тяхна изненада малката компания избухна в смях. Когато се поуспокоиха, обясниха на озадачените шотландци, че отиват точно натам и ще ги заведат.

Когато пристигнаха, Малката Ева каза:

- А сега обещайте да се държите прилично и да не вдигате много шум! Аз живея точно отгоре, не ме карайте отново да викам полиция!

Двамата джентълмени се хванаха за сърцата и тържествено обещаха!

- Никога не бихме причинили неприятности на една дама, особено, когато е била толкова мила с нас! – извикаха те.

- Тези шотландци бяха наистина очарователни, макар и малко шумнички! – подхвърли след малко Малката Ева, а Малкият Ники погледна сърдито.

- Е, щом ти се вижда очарователно мъже да ходят с поли!

Бяха се скрили във входа на Добролюб и го причакваха в засада. Писан Велкиколепни обаче вече започваше да нервничи, тъй като беше изминало доста време от последното му ядене.

- Ах, какви ужасни мъки трябва да търпят орисаните за велики дела, вие простосмъртните не бихте могли да знаете как страдам! – опяваше той вече повече от час.

Бе започнал да лази по нервите на Малкия екран Ники и той тъкмо щеше да му каже да си затваря устата, когато Малката Ева се сети изведнъж, че си бе направила сандвичи за излета. Лакомият котарак се нахвърли върху тях без и следа от изисканост. Тъкмо преглъщаше последната хапка, когато Добролюб се появи.

Щом ги видя, той понечи да избяга, но те мигом се нахвърлиха върху него. Малката Ева, позабравила добрите си обноски, щеше да му удари едих хубав пердах, но Малкият Ники се намеси и обясни, че това е мъжка работа. Момичето хич не беше съгласно с него, но реши да не му разваля удоволствието. Пък и така си запазваше правото да го възнагради накрая с една целувка.

Така Писан Великолепни получи обратно мустаците си и се настани твърде удобно в апартамента над кръчмата. Малката Ева не би могла да бъде по-щастлива с новия си приятел, а пък Малкият Ники получи удобен предлог да се отбива всеки ден у момичето за да вижда нахалния котарак, от когото всъщност не се интересуваше чак толкова.

Освен това цял куп кучета и котки получиха обратно мустаците си, откраднати от Добролюб, който бе принуден да отиде и да ги върне лично, за което, вместо благодарност получаваше одрскавания и ухапвания. Така всеки получи каквото искаше или пък каквото заслужаваше!