Кучелюб и Котколюба

Един ден, при това съвсем обикновен делничен ден, може би понеделник или пък вторник, но не и сряда, срядата никога не може да бъде обикновена, и все пак един ден Кучелюб се събуди в собственото си легло.

Той отвори очи, протегна се бавно, след което размърда уши, за да провери дали още са на място, засвирука с уста, за да провери дали чува още с тях, а и да се увери, че все още е ненадминат свирач с уста, ноздрите на носа му затрептяха, докато той душеше въздуха, правейки проверка на обонянието си и наличието на нос изобщо и чак тогава се надигна от леглото и стъпи на двата си крака, които също си бяха там.

След като сутрешната проверка се бе оказала успешна, той определи деня като хубав, дори като много хубав.

- Ах, как обичам хубавите дни, когато няма да вали, а и да вали, обичам хубавите дни! – възкликна Кучелюб. – Я виж ти, каква хубава песен измислих! –каза си той и запя с пълно гърло:

- Оооообичам хубавите дни, кооогато няма да вали, ааааа и да вали, оообичам хубавите дни!

Дочули гласа на Кучелюб, стоте му кучета нахълтаха в стаята изплезили езици и радостно заподскачаха наоколо.

- Ахааа, зравейте, здравейте и добро утро. Така да видим колко сте, един, двама, трима............. сто. В такова хубаво утро, не виждам какво друго може да се направи, когато и стоте ти приятели са наоколо, освен хууубаво да се закуси! – измисли той.

- Икономинааа – провикна се той. – Икономина, мила моя!

На вратата се показа пълничка жена, със зачервени бузи и огромна готварска престилка.

- Аха, събудихте се значи?! – изсумтя Икономина, неговата икономка. – И сега сигурно ще искате да закусвате, ти и твоите сто приятели.

- Хайде, хайде, Икономина, миличка, не се сърди!

- Е, не се сърдя, ама знаете ли как се приготвя закуска за сто и един! Така де, ама тя закуската тъй или иначе си е готова, затуй марш в кухнята преди да е изстинала!

- Ти си съкровище, Иконимина, не знам какво щях да правя без теб! – извика Кучелюб и поведе стадото си към кухнята.

- То и аз не знам какво щеше да правиш без мен – измърмори Икономина и започна да оправя леглото.

Когато привършиха закуската за сто и един, кучетата излязоха навън по свои кучешки работи, а Кучелюб се отправи към библиотеката си по свои кучелюбови работи.

- Какво ли да правя в този хубав ден? – замисли се той. – Дали пък да не почета някоя хубава книга? – и той зарея поглед в хилядите книги, които се извисяваха до тавана, подредени по рафтовете.

И изведнъж, докато се взираше в заглавията, Кучелюб премигна, разтърка очи, затвори ги и отново ги отвори. Ала това, което видя, си беше все още там, на третия рафт между две книги. Точно там седеше и го наблюдаваше едно око. Голямо, кафяво око, което го гледаше добродушно и любопитно, и все пак някак разтревожено.

Кучелюб внимателно размести книгите и към окото се присъедини още едно, а те пък принадлежаха на мъничко създание, облечено в странни дрехи, ушити от напечатани страници.

- Я виж ти! Привет! Хм, хм, хм, аз съм Кучелюб.

- А ние знаем това!

- Ние?!

- Ние! Ние Духчетата на книгите!

- Духчетата на книгите! А така, а трябваше да бъде един обикновен хубав ден! Не че имам нещо против необикновените хубави дни, те дори са по-хубави, но просто мислех, че ще е обикновен! Отдавна не съм имал необикновен хубав ден, затова не можах да го разпозная отначало. – размишляваше на глас Кучелюб.

- Ах, няма време за това! – извика духчето. – Въпросът е на живот и смърт! Живот или смърт за книгите!

- Но това е ужасно! Какво се е случило, защо, как?

- Някога, много отдавна, преди много, много, години, в зората на света, когато писаното слово набирало мощ, един зъл магьосник създал чудовище, което да унищожи книгите. Той искал хората да бъдат невежи и така да останат изцяло в негова власт.

Но Великите Мъдреци разбрали за пъкления му план, заловили го и отнели магическите му способности, ала точно преди да го обезмагят, той успял да направи заклинание. Според него след хиляди години, точно на днешния ден, чудовището ще се събуди за живот и това ще бъде краят на книгите.

Великите мъдреци не могли да обезсилят проклятието. Единственото, което могли да направят било да предрекат, че книгите могат да бъдат спасени от човек, който обича кучетата и има сто кучета, човек, който се казва Кучелюб. Човек, който обича книгите и има хиляди книги, но не се казва Книголюб.

- Хей, ама това съм аз!

- Да, това си ти, в теб е единствената ни надежда!

- Но, какво трябва да направя, как бих могъл да спра чудовището?

Духчето го загледа особено, подръпна ухото си, хвърли бърз поглед встрани и бързо занарежда :

- Този човек, на име Кучелюб, трябва да намери жена, която обича кучетата и има петдесет кучета, но не се казва Кучелюба, жена, която обича котките и има петдесет котки и се казва Котколюба, жена, която обича книгите и има хиляди книги, но не се казва Книголюба. – изричайки това на един дъх, духчето загледа напрегнато Кучелюб.

И имаше защо, Кучелюб се задъха и изчерви и изведнъж сякаш се смали и затрепери с цялото си тяло.

- Тттттрябва да ннннамеря жжжжжжжжена........- изпелтечи той. Кучелюб обичаше кучета и имаше сто кучета, той обичаше книгите и имаше хиляди книги, но затова пък се ужасяваше от жените, с изключение на неговата икономка Икономина, която го бе отгледала от бебе.

- Сега не е момента да трепериш и да се свиваш като страхливец, в ръцете си държиш съдбата на книгите! – извика духчето – Така че приеми предопределението си и докажи, че си достоен за тази чест!

Кучелюб дълбоко се съмняваше, че е достоен, защото макар да направи усилие да скрие ужаса си, вътрешно все още примираше от страх. Но впрегна всички усилия на волята си и запита твърдо.

- Къде трябва да открия тази жена, която обича кучетата и има петдесет кучета, но не се казва Кучелюба, която обича котките и има петдесет котки и се казва Котколюба, която обича книгите и има хиляди книги, но не се казва Книголюба.

- Тя живее на другия край на града, на улица Другокрайна, в къщата със синята ограда и петте ябълкови дървета, в къщата със зелените прозорци и жълтите пердета, в къщата, край която минава реката, в която се оглежда Слънцето!

- Добре, но какво трябва да направя, след като намеря тази...тази.... тази жжжена?

Духчето го изгледа строго, заради тази моментна загуба на духа и каза:

- Когато отидеш при нея, влезте в библиотеката, там ще ви чака друг наш пратеник, той ще ви обясни какво трябва да направите след това.

И така, Кучелюб се отправи към най-голямото изпитание в живота си, опитвайки се да крачи бодро и за да си вдъхне смелост подвикна безгрижно на Икономина:

- Икономина, отивам на гости на една дама, която живее на другия на край на града, не ме чакай за обяд. – след което изхвръкна навън, оставяйки Икономина насред океан от въпросителни и удивителни!

Отвън го чакаше неговото вярно колело. Той се качи на него и потегли към улица Другокрайна, която се намираше на другия край на града.

В друг случай той би засвирил с уста, тъй като бе ненадминат свирач с уста, ала сега, макар и приел доблестно съдбовната си участ, не можеше да премахне топката в стомаха си, която винаги се появяваше, когато наоколо имаше жена. Това не важеше за малките момиченца. Когато беше момче играеше с тях и те по нищо не отстъпваха на момчетата, но после изведнъж порастнаха.

И тогава кучетата, с които доскоро играеха, станаха заплаха за хубавите им рокли, книгите, пълни с приключения, отстъпиха място на списанията пълни със съвети за красота и Кучелюб изведнъж осъзна, че няма нищо общо с тях.

Първоначално ги отбягваше тъй като бе разочарован от доскорошните си приятелки, които му бяха досадни с новите си интереси, но впоследствие, когато минаха няколко години, той започна да чувства ужас в тяхно присъствие, тъй като му бяха напълно непонятни.

Родителите му бяха в чужбина от няколко години и той живееше сам с Икономина, която го обичаше, но нямаше чак такова влияние над него, за да го вразуми и така той израстна със заблудата, че когато момичетата достигнат една определена възраст се превръщат в глупави, суетни създания, с които не си струва да се общува.

Разбира се, подозираше смътно, че съществуват и друг тип момичета, ала досадата му отдавна се бе превърнала в ужас и затова той отказваше да разсъждава по този въпрос, под предлог, че те всички живеят в книгите или пък в чужбнина! Или пък както се оказа, не в неговия край на града , а точно в противоположния. И тъкмо към едно такова момиче се бе отправил той сега.

Котколюба бе далеч по-смела в това отношение, всъщност тя бе момиче, което не се боеше почти от нищо, с изключение на змии и още няколко неща, които се случваше да измисля нощем, когато сънят бягаше, а старата къща издаваше звуци, които населяваха тъмнината с ужасяващи създания. Но откакто порасна, това вече се случваше все по-рядко, така че можем да кажем, че тя бе почти безстрашна.

В този хубав ден, тя бе закусила с петдесетте си кучета и петдесетте си котки, след което кучетата бяха излезли по техни си кучешки работи, котките бяха излезли по техни си котешки работи, а пък Котколюба се бе насочила към градината по своя си котколюбова работа.

В градината Котколюба се покачи на едно от петте ябълкови дървета. Тя се качваше на дърветата, когато и се ядяха ябълки или когато искаше да ги използва за наблюдателница или пък когато просто и се катереше по дърветата. Днес и се правеха и трите неща, затова тя първо се покачи, заради самото удоволствие от катеренето, след това си откъсна сочна ябълка и я захапа с наслада. Накрая огледа околността, за да види случва ли се нещо интересно в този хубав ден.

Това което видя, бе Кучелюб, който приближаваше въртейки усилено педалите на колелото си, тъй като къщата на Котколюба се намираше на възвишение. Котколюба се засмя, тъй като гледката и достави удоволствие. По принцип на нея много неща и доставяха удоволствие, а и Кучелюб беше много забавен с решителното изражение на все още момчешкото му лице и с разбърканата му от вятъра рижа коса.

- Какво смешно момче – каза си тя. – Къде ли отива?

В това време Кучелюб достигна до къщата и без да е съзрял момичето на дървото, започна да се оглежда, за да се увери, че това е търсеното място. Ето я синята ограда, ето ги зелените прозорци и жълтите пердета, ето я реката, в която се оглежда Слънцето, ето ги и петте ябълкови дървета. В този момент Котколюба се обади:

- Какъв хубав ден, нали? Още щом се събудих, разбрах, че ще бъде много хубав ден!

Кучелюб подскочи от изненада и затърси с поглед източника на гласа. Когато съзря Котколюба на дървото, едва не падна от колелото. Не всеки ден може да се види млада жена на дърво, но за човек с предубеждение към жените, като неговото, гледката беше наистина смайваща!

- А.. а.. аз... ами и аз това си помислих тази сутрин!

Котколюба се засмя.

- Ето, виждаш ли, когато двама души си помислят едно и също нещо, то просто няма как да не се случи. Пък и щом ние двамата сме си го помислили, представи си колко още хора по света са станали със същата мисъл. Кажи ми тогава, не е ли прекрасен животът! – възкликна тя.

- Да, разбира се, прекрасен е, но аз идвам при теб по една много сериозна работа!

- О, работа! Не искаш ли първо да опиташ една от ябълките ми, съмнявам се, че някога си вкусвал по-хубава ябълка?

- Ббблагодаря и все пак.... – в този момент една ябълка прелетя през оградата, удари го по челото и тупна на земята.

- Извинявай, наистина съжалявам, - обади се тя през смях - но мислех, че ще я хванеш! Разбираш ли, непрекъснато подхвърлям ябълки на съседските деца.

- Не се притеснявай! – Кучелюб се наведе и взе ябълката от земята и под настойчивия поглед на Котколюба отхапа от нея.

- Хей, това наистина е най-хубавата ябълка, която съм опитвал.

Момичето се усмихна доволно, сякаш заслугата за това бе нейна.

- Е, добре, сега вече може да ми кажеш защо си дошъл.

- Ах, съвсем забравих. Дойдох тук, за да намеря жена, която обича кучетата и има петдесет кучета, но не се казва Кучелюба, жена, която обича котките и има петдесет котки и се казва Котколюба, жена, която обича книгите и има хиляди книги, но не се казва Книголюба. – изрецитира той.

- Значи дотук се справяш чудесно, защото това съм аз. А ти кой си.

- Аз, аз съм мъж, който обича кучетата и има сто кучета и се казва Кучелюб, мъж, който обича книгите и има хиляди книги, но не се казва Книголюб.

- Хм, колко интересно!

- Само че аз не се събудих с мисълта: „ Я какъв хубав ден, какво ли да правя днес, ами защо ли да не отида на другия край на града, на улица Другокрайна, в къщата със синята ограда и петте ябълкови дървета, в къщата със зелените прозорци и жълтите пердета, в къщата покрай, която минава реката, в която се оглежда Слънцето.

- Предполагам, че не!

И така Кучелюб и разказа всичко за странната си среща с духчето на книгите.

- Но това е ужасно! Хайде, бързо да отидем в библиотеката.

Котколюба ловко слезе от дървото под изпълнения с възхищение поглед на Кучелюб.

Когато влязоха в библиотеката, която бе наистина внушителна, покрита от земята до тавана с рафтове, пълни със хиляди книги, момчето подсвирна с уста и каза.

- Имаш страхотна библиотека, жалко че няма време, така ми се иска да разгледам.

В този момент един глас се обади.

- Пристигна най-сетне! Наистина няма време, ако не побързате утре няма да остане нищо за разглеждане.

Котколюба се приближи към мястото откъдето идваше гласа и се взря с любопитство в странното създание.

- Значи е истина!

- И още как. Той разказа ли ти всичко. – тя кимна. – Добре, тогава да не губим време.

- Все пак, колко такива духчета като теб има? – не се сдържа Котколюба.

- Всяка написана книга си има духче.

- О, но това е чудесно, нещо като ангел пазител!

- Би могло и така да се каже. А сега може ли да продължим?

- Разбира се.

- Това , което трябва да...

- Извинявай, но ти на коя книга си духче? - прекъсна го момичето.

- Все още нямам книга, аз ще бъде духче на историята, която се пише в момента.

- Искаш да кажеш, че ние сме част от историята – попита Кучелюб

- Да, история, която може да остане ненаписана, ако продължавате да задавате въпроси и да ме прекъсвате.

Кучелюб и Котколюба се спогледаха доволни, винаги бяха мечтали да са част от някоя история.

- Сега вече ме слушайте внимателно! В старата къща на улица Мрачна, къщата, за която казват, че е обитавана от призраци, живее един мъж. Мъж, който мрази кучета, но не се казва Кучемраз, мъж, който мрази котки, но не се нарича Коткомраз, мъж, който мрази книгите и се нарича Книгомраз.

В своята зловеща къща той е струпал хиляди книги, които никога няма да бъдат прочетени, книги, които той иска да унищожи. Точно в момента той призовава чудовището, за да изпълни ужасното предсказание. Вие трябва да отидете и да го спрете!

- Но как? – извикаха двамата едновременно.

- Това е вашата задача, – духчето започна да избледнява – вие сами трябва да откриете как да я изпълните! – чу се само едно „пук” и духчето изчезна.

- Ами сега? – попита Кучелюб

- Единственото, което можем да направим е да отидем там, когато стигнем все ще излислим нещо!

- Не е кой знае какво, но не се сещам за по-добро предложение.

- Имаш ли колело? – попита я той.

- Разбира се.

- Все пак мисля, че трябва да направим едно нещо преди това. Да извикаме нашите приятели с нас, нещо ми подсказва, че ще ни бъдат нужни.

И така те излязоха навън и всеки извади по една свирка от джоба си и я наду. Не последва никакъв звук, но след малко започнаха да прииждат кучета и котки от всички посоки. Когато всичките сто кучета на Кучелюб се събраха заедно със петдесетте кучета на Котколюба и петдесетте и котки, те се качиха на колелетата и потеглиха към улица Мрачна.

По улиците, по които минаваха наставаше истинска лудница, причинена от огромния брой кучета и котки, ала те нямаха време да спират и продължаваха целеустремено напред, следвани от приятелите си.

Когато пристигнаха на улица Мрачна, те спряха няколко къщи преди къщата на Книгомраз, за да не ги забележи. Погледнаха се замислено, почесоха се по носа, почесоха се зад дясното ухо, после зад лявото, прехапаха устни и изведнъж и двамата възкликнаха:

- Измислих!!!

- Какво измисли?

- Не, ти кажи първа

- Не, ти!

- Добре , тогава едновременно.

И двамата започнаха да излагат плана си един през друг, който се оказа един и същ.

- Оказа се толкова просто, нали? – Котколюба подскачаше радостно наоколо, ту на единия си, ту на другия си крак.

- Толкова просто и затова гениално! Но просто усещам, че това е правилният начин, единственият начин! – Кучелюб бе толкова доволен, че несъзнателно започна да свири с уста.

- Хей, ти си страхотен свирач! Винаги съм искала да се науча да свиря така хубаво, но просто не ми се отдава!

- Мога да опитам да те науча. – изрече неуверено Кучелюб, при което се изчерви.

- Знаеш ли, ти си много смешно момче, мисля че искам да се омъжа за теб.

Чу се трясък и Кучелюб се сгромоляса от колелото. Котколюба се заливаше от смях, докато му помогаше да се изправи.

- Не се тревожи, само ако и ти искаш! А сега да отидем да разгромим злодея! – извика войнствено тя и тръгна смело напред.

Момчето я последва, както бе готов да я следва навсякъде, цял живот.

А планът им бе следният: Тъй като Книгомраз бе събрал в къщата си хиляди непрочетени книги, те можеха да го спрат единствено като почетяха поне по малко от всяка една от тях.

И така те стигнаха до къщата и надникнаха през прозореца, където видяха Книгомраз да реди заклинания над струпаните книги. Ала той знаеше, че ще опитат да му попречат и бе подготвен. В момента, в който отвориха вратата и направиха крачка към него, капанът се задейства и те усетиха как увисват във въздуха, заловени в мрежа, излплетена от дебели въжета. Невъзможно бе да я разкъсат.

- ХАХАХАХАХАХА! Мислехте, че ще е толкова лесно да ме спрете! Вие сте просто едни палета! Никой не може да ме спре, скоро аз ще властвам над целия ...Аааааауууу.

Армията от кучета и котки нахълта в къщата и се нахвърли върху Книгомраз, няколко кучета и котки се отделиха и запознаха да прегризват мрежата. Когато успяха да направят достатъчно голям отвор, момичето и момчето тупнаха на земята. Без да губят време те се хвърлиха към купа книги и започнаха да ги отлистват една по една, като първо прочитаха заглавието на глас, а после по няколко думи от всяка.

Вече часове наред отвърляха книга след книга, докато Книгомраз седеше притиснат към стената от верните им приятели. Стрелката на часовника обаче се движеше неумолимо, приближавайки полунощ. За да успеят те трябваше да са прочели всички книги дотогава.

Ето остава по-малко от минута, а книгите им се струват толкова много. Те се нахвърлиха върху тях с последни сили, думите се изтрелваха от устите им мълниеносно, секундната стрелка се движешеш отмерено, а те успяваха да отмятат по книга, заедно със всеки неин ход. Точно в момента, в който часовника би полунощ двамата отвориха последните две книги и прочетоха първата дума, която видяха:

- Успех!

В същият момент се появиха духчетата на всички книги, събрани там, отправиха им поглед пълен с благодарност, поклониха им се безмълвно, след което бавно се насочиха към Книгомраз. Кучетата и котките се оттеглиха навън, а духчетата се приближаваха все повече, всяващи ужас у злодея със своето мълчание. Малко по малко те започнаха да се катерят по него, покриха го целия, от глава до пети, после изведнъж се превърнаха в купища страници, които се изсипаха на пода, а от Книгомраз не бе останала и следа.

- Е, обичам безкрайно книгите, но мисля, че ще мине доста време, преди да отворя книга отново! - възкликна Котколюба и се усмихна дяволито, Кучелюб се засмя, хвана я за ръка и я поведе навън.

А духчето на тяхната история се усмихна благосклонно и зачака някой да я напише, за да си има и той книга, над която да бди. Това и правя аз в момента.

Ако беше моя работа, щях да ви разкажа и, че Кучелюб и Котколюба се ожениха. Че им се роди момиченце, което кръстиха Кучелюба и момченце, което кръстиха Котколюб. И че чакат още едно детенце, което ще кръстят Книголюб, ако е момче или Книголюба, ако е момиче. Но няма да го направя! Това е вече друга история!