Свети свети

Тази година ни изненада с необичайно топли за октомври и началото на ноември дни. Всеки следващ хубав ден беше като специален и неочакван подарък, каращ хората да захвърлят всякаква работа и да се изтегнат на някоя пейка в парка, попиващи последните топли слънчеви лъчи.

Вятърът разпиляваше опадалите листа, без обичайната за сезона меланхолия, сякаш всичко това бе трик на ловък илюзионист и след миг, само с едно щракване на пръстите, листата ще се върнат обратно по дърветата, отново крехки и зелени!

Свети крачеше с новите си обувки и мижеше с наслада срещу слънцето. Тя обичаше обувките с чиста и непреклонна любов още от най-ранните си детски години. Тъкмо тогава бе закупила първите чифтове, под формата на подаръци, платени с парите за почивка открити случайно от нея.

Подарък за малката и сестричка, все още бебе, подарък за майка и, разкошни обувки на ток, за съжаление поне два номера по-малки.

Купуването на обувки бе за нея едновременно празник и ритуал, съчетаваше възторг и смирение. Всеки следващ чифт не омаловажаваше предишните, те бяха обожавани по равно!

В този ден тя отново благодари, неясно на кого, за циганското лято, което бе настъпило. Тя така и не успя да се примири със студа, всяка зима се заканваше да отлети за топлите страни, но така и не го правеше!

Мога само да гадая, но ми се струва, че едно от нещата, които я задържаха тук, бе внушителния брой ботуши, които чакаха своя ред да бъдат обути.

Но сега, под искрящото синьо небе, това време и се струваше толкова далечно. Група деца мина покрай нея. Свети им помаха, а те започнаха да и правят физиономии в отговор. Тя се засмя и отмина.

В ден като този не бе трудно да се чувстваш щастлив, без някаква специална причина, ей така, просто, защото си!

Дори когато се натъкна на сестра си Хери, заедно с кучето им Мольо, който подскочи от радост, щом я видя и се подписа отпред на блузата и с две кални лапи, нещо, което тя мразеше, дори и това не помрачи доброто и настроение.

- Мольо! – скара му се тя.

- Ти защо пак се мъкнеш? – попита я Хери.

- Защото аз тук живея!

- Уф, че досадно! – засмя се Хери.

- Ау, че си хубава! – възкликна Свети.

- Много! Ама ти си по-хубава!

- Ау, че сме хубави и двете!

- Ама Мольо е най-красив! Само ме спират разни хора да му се възхищават.

- Те пък! – не призна за пореден път безспорната красота на Мольо,Свети. Ще дойдеш ли с мен до едно магазинче, един антиквариат, има много хубави неща. Открих го съвсем случайно вчера, не знам как не го бях забелязвала досега, толкова пъти съм минавала оттам! Сякаш се появи изведнъж!

- Да не си сънувала нещо?

- Не, наистина! Вътре е много тясно и е претъпкано със всякакви чудни нещица. Само че нямах време да разгледам, само надникнах за малко, тъй като закъснявах.

- Е хайде да видим! – каза Хери и отвори устата на Мольо,за да извади някакъв боклук, който тъкмо бе налапал. Той я погледна обидено, но бързо забрави грубата намеса в неговите хранителни навици и хукна устремено напред, повличайки я след себе си.

- Не му давай да те дърпа така!

- Как точно да стане това? – попита Хери.

- Сега ще ти покажа как! – дръпна каишката Свети, убедена в безспорния си авторитет по въпроса за воденето на кучетата. Само след секунда търчеше по улицата, с опасност ръката и да бъде изтръгната от рамото. Хери се заливаше от смях. Настигна ги и взе обратно повода.

- Това куче е ненормално! – констатира за пореден път Свети.

- Е ти какво искаш да е? Все пак е нашето куче!

Мольо се извърна, ухили се и захапа края на блузата на Хери. Тя го перна през муцуната. Той не се смути ни най-малко от това, препречи пътя и и тя за малко не падна, спъвайки се в него.

- Как може да има толкова смешно куче като теб?! – възхити се Хери, вместо да му се скара, което обясняваше липсата на всякакви обноски, която той демонстрираше.

- Къде е този антиквариат? – попита Хери, но не получи никакъв отговор. Обърна се и видя, че Свети е изостанала няколко метра назад. Беше се зазяпала във витрината на някакъв мебелен магазин и си припяваше отнесено, а някакъв стоящ наблизо човек я гледаше странно.

Освен обувките и хубавото време, Свети обичаше и да пее. Тя не само обичаше да пее, но и можеше, което е много важно, особено ако си певица, каквато беше тя. Певица с влечение към вътрешния дизайн.

- Много обичам да си говоря сама! - обади се саркастично Хери.

- Виж каква хубава маса, ама скъпичка!

- Не ми харесва! – отсече Хери.

- Нищо не разбираш!

- Важното е, че ти разбираш! – двете се разсмяха и продължиха пътя си.

Движеха се по малки улички, със стари, красиви, но неподдържани къщи. Срещаха по пътя си котки, които извиваха гърбове, щом видеха Мольо, но той само ги изглеждаше презрително и подминаваше. Когато се разминаваха с човек, който държеше в ръцете си нещо, което според преценката на Мольо му се полагаше по право, той се извръщаше след него с вдигната глава и отъркваше нос в дрехата му.

Реакциите на хората се различаваха, някои намираха това за много симпатично, други отскачаха назад възмутени. Но така или иначе, имаше нещо в това куче, което го превръщаше в своеобразна атракция. Винаги се случваше някой да го заговори или поне да направи коментар, касаещ го. Той обаче не се бе възгордял от вниманието, което му се оказваше. Беше си все същото симпатично, малко смешно и доста лудо куче.

Вече бяха стигнали почти до края на уличката, където срещаха все по-малко хора. В тази част имаше запустели къщи, обречени на бавна разруха, някак трагично красиви. Свети спря внезапно и повика Хери, която бе избързала напред.

- Ето тук е.

Намираха се пред малка портичка, която водеше към вътрешен двор между две къщи. Всичко бе обрасло в растителност и изглеждаше диво, сякаш там от години не бе влизал човек. Някаква странна игра на светлината създаваше усещането за нещо магическо. Когато се погледнеше от улицата навътре към дворчето, малката вратичка изглеждаше като портал към друг свят.

- Тук ли? Нищо чудно, че не си го забелязвала досега!

- Всъщност има табела. – посочи Свети нагоре. Наистина имаше стара, олющена табела, почти изцяло скрита от клоните на едно дърво.

- Това място е много странно! Изглежда почти нереално.

- Знам, и на мен ми се стори така вчера. Но ще видиш, че ще ти хареса!

Свети отвори портата и тримата пристъпиха вътре. За миг им се стори, че чуват далечна музика, сякаш донесена от вятъра. Листата над главата им зашептяха глухо. Прекосиха двора и се озоваха пред ниска врата.

- Ама аз ще мога ли да вляза с Мольо?

- Ще попитаме, но мисля, че няма да има проблем!

Свети натисна дръжката и вратата се отвори със скърцане, а закаченото звънче иззвъня приглушено. Влязоха в нещо като антре, но препълнено догоре със старинни мебели. Някакво странно спокойствие се спукаше над влизащия, отсъствие на всякаква неотложност. Тук витаеше духът на отминали епохи.

- Ааа! Младата дама от вчера. Много се радвам! Много се радвам, че пак сте тук. И сте си довели приятелка и един малък приятел.

- Здравейте! Това е сестра ми Хери и кучето ни Мольо. – поздрави Свети собственика.

Той бе дребен възрастен мъж. Носеше твърде странни дрехи, сякаш взети от реквизита на някой театър. Косата му бе напълно бяла и леко разрошена. На носа му бяха кацнали очила, зад които очите му гледаха приветливо, с едва прикрито любопитство и все пак някак твърде втренчено. Сякаш не искаше да изпусне и най-малкия жест на посетителите си.

- Заповядайте! Изключително ми е приятно! Напоследък няма много клиенти! Мъртъв сезон! – засмя се някак сухо възрастният мъж.

- Но вие имате толкова хубави неща тук, как е възможно? Просто е много трудно да ви открие човек.

- О, да, наистина е трудно! – потвърди той и закима усърдно с глава. – Но да оставим това настрана, нека ви разведа наоколо, не остана много време.

- Затваряте ли скоро?- попита Хери.

- И така може да се каже! – отново се изрази твърде неясно той.

След което ги поведе навътре, където минаваха покрай разкошни бюфети, скринове, столове, маси, кресла, гардероби.

Свети разглеждаше с отворена уста и очите и светеха от възторг. Движеше се безмълвно и прокарваше с благоговение ръка по дървените повърхости. Мольо вървеше след тях и от време на време кихаше от прахта, която покриваше всичко.

Когато влязоха в последното помещение Свети забеляза красива лампа, която стоеше високо на един рафт. Тя се надигна на пръсти и я взе в ръце.

Изведнъж обаче започна да се случва нещо твърде необикновено. Въздухът сякаш натежа и започна да вибрира. Къдриците на Хери започнаха да се огъват, като ту се накъдряха, ту се изправяха, а козинката на Мольо се вдигна нагоре! Хери вдигна ръце към главата си, опитвайки се да улови полудяла си коса, но в този момент погледна към сестра си и замръзна удивена.

Свети бе започнала да свети! Застанала с лампата в ръце, тя излъчваше ослепителна светлина.

- Ах, мислех че има повече време! – извика собственикът и ги задърпа към изхода.

В това време вътре всичко бе започнало да води самостоятелен живот! Мебелите се тресяха и тропаха с вратички, чекмеджета се отваряха и затваряха, книгите започнаха да пърхат със страници, сякаш всеки миг ще литнат. Щом стигнаха вратата, мъжът стисна Свети за ръката и каза.

- Задръж лампата, тя те избра!

След което ги избута през вратата. Замаяни те прекосиха бързо двора и изскочиха на улицата.

Отново бяха възвърнали нормалния си вид и се гледаха стреснато, незнаейки как да си обяснят случилото се.

- Какво...какво беше това? – продума Хери с неузнаваем глас.

Свети обаче не отговори. Тя се бе втренчила към мястото, от което току що бяха излезли. Само че него вече го нямаше. На негово място се издигаше голяма кооперация, непоклатимо стъпила на земята, твърдо убедена в своето съществуване. Ала лампата бе все още там, в ръката на Свети.

Красива, старинна лампа!