Една кратка история

за ползата от владеене на чужди езици

По червения керемиден покрив, нагрят от обедното слънце, важно премина черна сянка. Собстеничката на тази сянка бе червенокоса котка, която пристъпяше внимателно по керемидите, като движеше грациозно гъвкавото си тяло.

А долу на улицата, на отсрещния тротоар бе застанало едно черно, клепоухо куче, което тихичко си мърмореше под големия, влажен нос.

- Ха, котки! Ако ми каже някой, каква е ползата от тях! Виж я ти нея, как се надува, ходи по тоя покрив, все едно е някаква господарка на всичко наоколо! Ха!И какви презрителни погледи хвърля! И как се прави, че не ме вижда, сигурно очаква от мен, като някой пълен глупак, да я подгоня, да се опитам да я хвана, а тя да ми се присмива от високото! Грам внимание няма да и обърна, точно така, само един гръб и толкоз!

- Бихте ли повторили, господин Куче! Да ви кажа честно, нито думичка не чух! Трябва да се изказвате по-високо и ясно, ако искате другите да ви разбират. Казвам ви го от опит, аз самата не разполагам с кой знае колко силен глас и понякога е толкова трудно да бъда разбрана.

Точно това каза момичето, което тъкмо минаваше по улицата и бе чуло кучето да си мърмори. При това ще добавя, че то изговаряше звука „р” твърде чаровно и може би не съвсем правилно.

Кучето за момент загуби ума и дума. Това се дължеше на факта, че не всеки ден го заговаряха момичета, изговарящи чаровно звука „р”. Или за да бъдем съвсем точни, не всеки ден го заговаряха каквито и да било момичета, момчета, лели, чичковци и изобщо представители на човешкия вид. Или поне не по начин, изискващ отговор.

Ала момичето го гледаше настойчиво и очевидно очакваше именно отговор.

- Ами, аз... такова... на себе си говорех. – смутолеви кучето.

- А, да, така може! – великодушно разреши момичето. – Искам да кажа, че говорейки на себе си, не рискуваш да не се разбереш, колкото и тихо и неясно да го правиш. О, всъщност, когато говориш на себе си е най-добре да го правиш тихо и неясно, тъй като ми се струва, че говоренето сам не произвежда много добро впечатление у околните! – засмя се момичето.

- О, да! Така е! – засмя се и кучето, което малко по малко си въвръщаще дар словото. – Само че, при мен има една особеност, що се отнася до говоренето сам. Там е работата, че когато си говоря сам, аз всъщност не очаквам хората да ме разбират, което ми дава една свобода да си говоря каквото си искам и колкото високо си искам.

- О, това ли било? Хахахаха, колко удобно наистина, но ето че аз ви разбрах! Или всъщност не, точно обратното, като се замисля!

- Да, защото в случая не исках да ме чуе онази нахална особа горе на покрива. – посочи той доволно препичащата се на слънце котка.

- Аха!...Е, да, кучета, котки, вие си знаете! Тук не мога да се меся.

- Ама тя хич и не ме интересува, хич и не я забелязвам даже... само да не излъчваше такова самодоволство, което направо ме вбесява – изръмжа кучето. – Но не, не и не. Никакво внимание няма да и обърна, няма да и доставя това удоволствие! – завъртя се кръгом кучето и започна да си подсвирква, в опит да си придаде съвсем небрежен и разсеян вид.

- Охо, господин Куче, много, ама много сте смешен! – прихна момичето и като не можа да се сдържи, наруши официалния тон и прегърна кучето през врата.

- Е, в такъв случай вече няма как да си говорим на Вие! Аз не съм никакъв Господин куче, а просто Баф. – представи се кучето, като постави голямата си лапа в ръката на момичето.

- Приятно ми е просто Баф, аз съм Вики!- раздруса лапата тя.

- Я ми кажи, Вики, къде се научи да говориш така добре кучешки?

- О, не знам, мисля, че това е нещо съвсем естествено! Просто си мога, без да се замислям, ей така, както дишам. Ще ми се да беше така и с чуждите езици, но при тях действително се изисква учене! – въздъхна Вики. – Обаче сега е твърде горещо за учене. Всъщност единственото нещо, за което не е твърде горещо е... , можеш ли да се сетиш?

- Да отидем да се накиснем във фонтана?! – предположи Баф и възторжено размаха опашка.

- Много добра идея, но не! СЛАДОЛЕД!

- СЛАДОЛЕД!!! – подскочи от радост Баф. – О, повече от всичко обичам сладолед!

- Ура! СЛАДОЛЕД! Това не е ли една прекрасна, вълшебна дума? И след като се наядем донасита със сладолед, ще отидем да се накиснем във фонтана.

Сладоледаджийницата се намираше зад ъгъла, точно където трябва да се намира всяка една сладоледаджийница. Заемаше първия етаж на тясна, триетажна къща. Тази къща имаше много чудат вид, тъй като всеки неин етаж бе боядисан в различен цвят. Подобно на три топки сладолед, първият етаж беше ягодов, вторият ментов, а на върха, приветствайки слънцето, се мъдреше топка лимонов сладолед.

Това не бе обикновена сладоледаджийница. Точно напротив. Тя не предлагаше онзи познат асортимент от вкусове, който може да се срещне навсякъде.

Не, това е твърде малко да се каже за нея. Най-невероятно прекрасното нещо бе, че не съществуваше вкус, който да не може да бъде открит в нея. Като се започне от сладолед с вкуса на пържени картофки и се завърши със сладолед с вкуса на утринна роса.

Колкото и странен и нечуван избор да направеше клиентът, това не успяваше да смути симпатичната, леко разногледа съдържателка, която стоеше приветливо усмихната зад тезгяха.

А не бяха малко хората, които се опитваха да измислят поне един вкус, който да не може да се открие в сладоледаджийницата.

Имаше случай, когато един младеж се бе хванал на бас, че не може да съществува сладолед с вкус на ушна кал.

Той наперено влезе в сладоледаджийницата и с много самоуверен вид си поръча три топки от този не твърде апетитен сладолед, сигурен, че няма да му се наложи да го изяде.

Ала тайнствената дама зад тезгяха се усмихна едва доловимо и изчезна зад тежката драперия, зад която се виеха стълбите за горните етажи. Само минута по-късно тя се завърна, като в ръката си държеше фунийка с три не твърде приятни на вид и цвят топки сладолед. При това едното и око гледаше извинително, а другото шеговито пробляскваше.

Младежът нямаше какво друго да стори, освен да изяде сладоледа, това беше част от облога.

Ето такава бе сладоледаджийницата зад ъгъла, в която Вики и Баф весело нахълтаха.

- Слушай, Баф, можеш да си избереш сладолед с какъвто поискаш вкус! Но наистина какъвто поискаш.

- Така ли, това е много интересно. Какъвто поискам, казваш! Дааа... труден избор. – замисли се Баф. - Така, така, смятам да започна с топка шоколадов сладолед, в това отношение съм голям традиционалист. Просто много обичам шоколад. Да видим! Да, след това, разбира се, една топка с вкус на пържена рибка. А за десерт една топка с вкус на кокали. Как ти се струва? – обърна се Баф към Вики.

- Много добър избор, млади господине! – се чу иззад тезгяха, където съдържателката мило се усмихваше.

Вики и Баф решиха за най-умно да не се учудват на това, че жената ги разбира. В крайна сметка в тази сладоледаджийница нещата, над които да се чудиш не бяха едно и две. Затова те просто се усмихнаха в отговор.

Стори им се, че жената им намигна с едното си леко разногледо око. Но стана толкова бързо, че не можеха да бъдат сигурно дали не им се е сторило.

- А младата дама какво ще желае? – все тъй вежливо попита тя.

- Днес не съм обядвала, затова ще започна с една топка с вкус на гаспачо, една с вкус на пълнен патладжан, а за десерт бих искала... хм, какво ли искам?

- Мога ли да ви предложа запечени круши със сирене рокфор?

- О, чудесна идея!

- Радвам се! Сега ще ви ги донеса. – каза необикновената сладоледаджийка и се скри зад завесата, откъде се чуха тайнствени звуци и се разнесе приказен аромат. Само след минута завесата отново се отдръпна и се показаха две фунийки сладолед, които изглеждаха толкова вкусни, че Баф изплези език и само доброто възпитание попречи на лигите му да не потекат по пода.

След като взеха сладоледите си, като Баф се нахвърли върху своя веднага, Вики поиска да плати. Ала жената помоли да и разрешат да ги почерпи.

- Много се радвам, че се започнахме, аз се казвам Брида и ще се радвам скоро да се видим пак!

- Брида! Много красиво и необикновено име! Аз съм Вики, а това е моя приятел Баф. Всъщност ние се запознахме преди малко, но смело мога да кажа, че вече ми е приятел.

Баф облиза потеклия по муцуната му сладолед и охотно се съгласи.

В това време влязоха други клиенти и Баф и Вики си тръгнаха, като преди това благодариха за почерпката и обещаха скоро да дойдат пак.

Насладоледили се до насита, те се отправиха към големия фонтан, в градинката, която се намираше съвсем наблизо. Не точно зад ъгъла, но може би зад няколко ъгъла. Жаркото слънце не ги плашеше, защото знаеха, че всеки миг ще се накиснат в прохладния фонтан.

Щом стигнаха до градинката, те се затичаха и едновременно цопнаха във водата, като изплискаха няколко случайни минувача. Една сива врана, която тъкмо се канеше да си пийне вода, литна възмутена. Ала вроденото и любопитство надделя и след мъничко се върна, кацна на ръба на фонтана и се зае да ги наблюдава, като въртеше смешно глава и ги гледаше ту с едното, ту с другото око.

Баф излезе от водата, отръска се хубаво, почеса се с блаженство и тъкмо се канеше отново да се гмурне, когато забеляза, че един чичко полицай тича към тях и сърдито размахва пръст.

- Ехей, тревога! – провикна се той – Стига ни толкоз баня за днес! – и посочи на Вики полицая, който вече бе съвсем наблизо.

Вики се изправи с достойнство и се провикна към полицая:

- Господин полицай, чудесен ден, нали? Само за плаж! – после изскочи от фонтана и двамата с Баф хукнаха да бягат, като се заливаха от смях, а от тях течеше вода.

Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, полегнаха на една полянка на слънце, за да изсъхнат. Наблизо се събра една весела кучешка компания, която се гонеше и търкаляше по тревата. Баф се загледа натам с интерес.

- Хм, Вики, да отида да свърша една работа набързо?

- Отивай, отивай! – проследи погледа му Вики и се засмя. – Аз също трябва да вървя, но утре ще се срещнем на същото място, по същото време.

- Решено! – отвърна Баф и подаде голямата си черна лапа на Вики за довиждане.

После само с няколко скока се озова насред щастливо изплезилите езици кучета, които описваха кръгове по полянката.

Вики постоя малко да се наслади на гледката, после и тя тръгна да си върши нейните викини работи.

На следващият ден Вики отиде на същото място, по същото време, но от Баф нямаше и следа. Това не се стори странно на Вики, тъй като Баф не разполагаше с часовник, пък и нямаше как да пита някого за часа. Ала след като чака повече от половин час, тя започна да се озърта тревожно.

- Няма да дойде! – обади се един нежен, мъркащ глас. Вики се огледа и съзря червенокосата котка, която стоеше върху една ограда и я гледаше особено. После скочи на земята и се приближи.

- Няма как да дойде, отведоха го!

- Какво, кой го е отвел?

- Аз видях всичко и макар той да е просто един огромен, черен глупак, искам да му помогна!

- Но какво се е случило?

- Той си седеше точно, където седиш ти сега и се правеше на глупак, какъвто си е всъщност, както вече споменах, когато една голяма кола спря до него. От нея слязоха двама отвратителни на вид мъже, и съвсем нечистоплътни. Това е нещо, което не мога да понасям! – възкликна тя и деликатно почисти лапичката си.

- Моля те, кажи какво стана после! – извика Вики

- Какво стана ли? Ами онзи глупак беше толкова зает да се прави, че не ме вижда, че не забеляза и тях. Те хвърлиха отгоре му една мрежа и го напъхаха в колата.

- О, не! Горкият Баф! Но какво да правя, трябва да му помогна, трябва да го открия! – почти се разплака Вики. – Кои са тези хора, какво искат от него? Но как ще го открия, къде да го търся?

- Ах, стига си драматизирала! Нали ти казах, че видях всичко! Аз ги проследих, те са съвсем наблизо. Заведоха го в една стара, порутена къща, през няколко улици оттук. Тези двамата са някакви мошеници. Поне им се иска да бъдат такива, ала за това се изисква повече ум, отколкото те притежават.

- Но защо им е притрябвал Баф?

- Изглежда вършат нещо незаконно в тази къща и им трябва куче пазач.

- Хайде, да отидем да го измъкнем! О, колко се радвам, че си била тук!

- Е, животни сме, трябва да си помагаме! Пък и аз наистина нямам нищо против кучетата, освен че ги намирам за малко глупавички.

- Ти си прекрасна котка!

- Хм, благодаря! Наясно съм с това, при това съм толкова красива!

- О да, много си красива! – съгласи се Вики и се засмя, като вътрешно добави: „ и много скромна”.

- Казвам се Ружа. Много красиво и аристократично име, нали?

- Да, много ти отива. Аз съм Вики, Ружа. – предствави се Вики, като в нейната уста Ружа прозвуча много симпатично, заради чаровното и „р”. – А сега нека отидем да освободим Баф!

Ружа се придвижваше по огради и покриви, а Вики я следваше по улицата.Скоро стигнаха до една висока, метална ограда, зад която не се виждаше нищо.

- Тук е. Най-добре аз да отида да разузная, ти ме чакай тук! - каза Ружа и скочи зад оградата. Не мина много и се върна.

- Какво стана, там ли е Баф, добре ли е?

- Там е, вързан е, вързали са му и устата за да не лае. Онези ужасни мъже са в къщата. Ще трябва да бъдем много бързи. Отвътре портата е залостена с железен лост. За съжаление аз няма да мога да я отворя. Затова ще трябва да прескочиш някак.

- Ще се кача на ето това дърво и от него ще стъпя на оградата и ще скоча от другата страна.

И Вики се покатери на дървото, оттам стъпи на оградата, изгуби равновесие и тупна от другата страна. Ружа уплашено скочи след нея, тъй като оградата беше много висока.

Ала Вики тъкмо се изправяше, отупа се, потърка ударените места и каза:

- Нищо ми няма!

- Той е от другата страна на къщата. Заобиколи оттук, за да не те видят, те са в ей онази стая! – посочи и Ружа.

Вики се приведе и бързо заобиколи къщата. Намери Баф, който вече се бе изтощил от опити да скъса въжето, с което бе вързан.

Щом я видя, той отново се задърпа, радостно размахал опашка. Вики бързо го развърза и му направи знак да мълчи. Бързо претичаха през двора и тъкмо стигнаха дo портата, когато единият от мъжете излезе от къщата. Той ги видя и лицето му се разкриви от ярост. Вики задърпа металния лост с всички сили, ала той заяждаше. Мъжът се затича към тях и Баф оголи зъби, готов да се нахвърли върху него.

Ала в този миг Ружа скочи върху главата му и задраска лицето му с нокти. Той ужасен се замята на всички страни, без да вижда. Вики се съсредотои върху вратата, напрегна сили и избута лоста. Вратата със скърцане се отвори и те изскочиха на улицата.

В това време и вторият мъж се показа и се хвърли след тях. Но Ружа го видя и от главата на единия злодей скочи върху главата на другия. Това даде време на Вики и Баф да избягат, а тя, след като издраска хубаво злосторника, ги настигна.

- Ти! – възкликна Баф. – Тя! Тя какво прави тук?

- Ако не беше тя, никога нямаше да те открия! Цялата заслуга е нейна, тя ви е проследила, след като те отвлякоха, тя ме доведе при теб и както забеляза, пак благодарение на нея се измъкнахме!

- О, такова де, всъщност, искам да кажа..... ами....предполагам.......благодаря! – изпелтечи Баф.

- Е, има защо! – важно каза Ружа.

- Добре, оставям ви да намерите общ език, докато се обадя в полицията, за да разкажа за нашите подозрителни приятели и още по-подозрителната дейност, която извършват.

Вики отиде настрана, оставяйки Ружа и Баф да се гледат недоверчиво изпод вежди. Само че те направиха това сякаш по навик, защото днешната случка бе посадила семето на приятелството и то вече бе пуснало здрави корени.

- И тъй приятели, всекиму своето. За онези негодяи затвор, а за нас сладолед! Ура!

- Ура! – извикаха и Баф и Ружа. Баф гръмогласно, а Ружа съвсем деликатно.

Тримата приятели тръгнаха редом към сладоледаджийницата, а сенките им се забавиха само миг - два и ги последваха.