Дидка

- Ех, колко пролетно може да му стане на човек, когато навън е пролет! - радостно възкликна една Дидка (а ако познавате точно тази Дидка, ще бъде съвсем излишно да споменавам, че освен радостно, тя още възкликна и гръмогласно, макар и с нежен момичешки глас) и опита да изприпка весело по алеята, ала безуспешно. Вместо това обувките и направиха трак – трак – трак – трак, официално си потропваха, а тя така искаше да се отърве от тях, да ги срита в някой храст. Не стига, че и бяха крайно неудобни, с високите си токове, ами и нямаше как да се чувства по-нелепо, насред парка, обута в неуместните си обувки.

Само че тя така или иначе скоро стигна там, закъдето беше тръгнала, настани се на пейката, сред ятото шумни приятелки и изхлузи мъчителите. Видяли се свободни, пръстите на краката и започнаха немирно да мърдат на всички страни, начело с двата палеца, които стърчаха поне сантиметър пред другите и бяха съвсем очевидните предводители на двете разлудували се компании.

Обувките и пък тупнаха на земята и привлякоха вниманието на една дидкина приятелка, едно Пете, което им отдаде заслуженото и се намъкна в тях, оставяйки след себе си чифт далеч по-подходящи за местността такива. Дидката се възползва, отмъкна ги бързо и с упорито изражение, реши да не ги отстъпва за нищо на света. Но нямаше и нужда. Петето възхитена се зае на свой ред да потропва наоколо, без неудобство обаче. В опит да затвърди позициите си на постоянен наемател, поне за тази вечер, на удобните патъци, Дидка извиси глас, без никакво усилие заглушавайки смеха и възгласите на останалите момичета, забелязали новия тоалет на Петето. Тя пък бе напъхала панталона си в дебелите си чорапи, за да може да се открие по-добра гледка към изящните обувки.

- Пете, толкова ти отиват, ако искаш остани с тях цяла вечер! – гърмеше гласът на Дидка.

- Уаххахахаххахаххаха, Пете, отиват ти, ама пък колко да ти отиват?

- Викич! – смръщи вежди Дидка, смъмряйки недосетливата Викич.

Викичът се стресна и погледна Дидка, която въртеше очи и заговорничеше с поглед. Тя бързо се ориентира в ситуацията и реши да остави смеха си да говори, вместо нея. А този смях бе наистина впечатляващ.

Междувременно сумракът потъмняваше в мрак и луната скоро заблестя, голяма и кръгла над главите им. А паркът освен с кучета и други компании пролетопоклонници се напълни и с постоянните си нощни обитатели, парковите феички. С настъпването на нощта те се събуждаха, разтъркваха очи и литваха, издавайки почти недоловим звънък смях. Невидими за хората, по-наблюдателните от които зърваха бледи светлинки в тъмнината, които определяха като светулки ( всъщност светулките са само далечни тяхни родственици ), феичките започваха да угаждат на своята пакостлива природа. Незлобливи и симпатични, те все пак обичаха, повече от всичко, да си правят шеги.

В това време Петето съвсем невъзмутимо, неоставяща се бурния смях на приятелките и да я смути, маршируваше по алеята, изпълнена с достойнство. Или ако щете дефилираше. Импровизираният моден подиум обаче се оказа твърде изкушаващ и Дидка се присъедини, готова да демонстрира чудния контраст, който се получаваше между изисканото и облекло и петините кецове. Освен впечатляващите си гласови данни, Дидка притежаваше и изобилие от къдрава коса, която съвсем навреме бе започнала да расте надолу, вместо нагоре, както имаше навика в едни по-ранни детски години. И именно тази разкошна коса развяваше тя, докато крачеше грациозно. Една друга рошава девойка, попрекалила с цветовете в облеклото си, реши, че невероятните цветови комбинации си заслужават да се видят от по-добър ъгъл и също се включи. Викичът обаче остана зад кадър, заснемайки представлението.

- Ужас! – изрази възхищението си тя.

Всичко това привлече вниманието на една от най-пакостливите феички, носеща, незнайно защо, името Кольо. Това само по себе си бе странно, но то не бе единственото и име. Освен под него, тя се подвизаваше и под имената Томи, Цезар, Томас Джеферсън, Мария Тереза и Пешко! С такъв товар на гърба си, не бе трудно да се разбере защо така обичаше да прави бели.

И тъй феичката се приближи тихичко, забеляза чашката на Дидка, оставена до пейката и с добре премерен шут я събори на земята. Съдържанието и се разтече, а немирната Кольо, която бе наистина миниатюрна, се гмурна в него, изплувайки поопиянена. Тя изтръска замаяно крилца и като летеше зигзаобразно се засили към Дидка и се пъхна под очилата и. Там с един мощен напън издуха струя въздух и стъклата им се замъглиха напълно. Дидка безпомощно размаха ръце, изненадана от внезапно настъпилата тъмнина. Спъна се в един камък и за малко да падне.

- Опа, какво стана? - свали очилата си, и с недоумение ги избърса.

Томи обаче вече се бе насочила към рошавата приятелка, вмъкна се в косата и и започна да създава невъобразим ужас там, тя дърпаше, топираше и връзваше възли. Когато остана напълно доволна от резултата, Цезар с мъка си проби път навън и хълцукайки започна да обмисля следващото нападение. Ставаше и все по-трудно да фокусира поглед. Аха и да запее! На пейката Викичът бе примамила едно куче и егоистично се радваше на компанията му, без да викне рошавата. До нея Петето блееше, зяпайки в другата посока. Томас Джеферсоновата идея назряваше, забелязвайки как Петето не изпитва силна възхита към кучешкия род. Мария Тереза се доближи и подшушна завалено нещо на ухото на кучето, то я изгледа съучатнически, след което се хвърли върху Петето и започна усилено да измива лицето и с език.

- Ама махни се! Къш! – викаше тя. Рошавата и Викичът се смееха малко злорадо. Само че Викичът не трябваше да се смее още, защото вече бе тя наред.

Кучето обаче имаше самоуважение, затова разбирайки, че не е ни най-малко желано, се оттегли с достойнство. За момент всички притихнаха и тогава се чуха песните на нощните птички. Викичът бе разпалена природозащитничка и отскоро се бе хвърлила в изучаване на видовете птици. Затова тя наостри уши и се опита да познае какви са тези птици, които пеят. В този миг Пешко се вмъкна в ухото и и дълго потисканата песен се разля от устата и:

- Гоооодиииинииииии! Лууудиии, млааадиииии гооооодиииинииииии!

. Викичът се сгърчи и притисна ухо с ръката си! Тя не можеше да чуе гласът на феичката, но изведнъж слухът и се изостри и тихите звуци наоколо закънтяха със страшна сила в главата и.

- По –тихооо! – помисли, че вика тя, а всъщност едва го прошепна. После с ужас видя как устата на Дидка се отваря и тя всеки миг ще проговори...

Само че феичката, изморена от многото свършена работа, бе заспала дълбоко. Тя се изтърколи от ухото на Викича, тупна в тревата и праведно захърка.

- Ей, ама стана напечено изведнъж! – обобщи Дидка. Викичът установи, че макар и впечатляващо силен, гласът на Дидка не нанася никакви поражения и си отдъхна. Петето все още забърсваше с кърпичка лицето си. Рошавата пък бе опитала да прокара пръсти през косата си и с ужас бе установила, че това е напълно невъзможно. Дидка потърси чашката си и видя, че е разлята.

- Кое от вас, ужасни момиченца, ми е разляло чашката?

- Ха, ние чашки не разливаме, ние само ги изпиваме! – обади се вече дваж по-рошавата дидкина приятелка и се заля от смях, заедно с Викича, която напълно подкрепяше изказването и.

- Тъй тъй! Тъй тъй! – проточи Дидка, събу кецовете на Петето и забеляза, че от чорапогащника и стърчи един палец. – Дет се вика, май ни е време да си ходим тогава. Че някои имат котки, дето са безчинствали цяла вечер и сега трябва да им чистят.

По една случайност дидкината котка се казваше Томи, наричан още Томас Джеферсън и Мария Тереза.

И тъй Дидка си тръгна и приказката свършва дотук, защото тя бе главния герой, а без главен герой не мога да продължа. Довиждане и до нови срещи.

Каква е поуката ли? Ами друг път Дидка да не си тръгва толкова рано!

Пълнолуние

Нощта се спусна над малкото планинско селце, блещукащи звезди посипаха небето, а луната изгря, ярка, кръгла и дебела.

- В нощ с такава луна може всичко да се случи! - мърмореха старите хора.

И бяха прави.

Вера отдавна похъркваше в леглото си. Беше дошла на село днес, и след като цял ден бе тичала след животните, бе брала цветя по поляните и замечтано бе наблюдавала танца на пеперудите, накрая пропълзя под завивките без дори да дочака вечерята. Прозорецът бе открехнат и ветрецът леко развяваше пердета. Няколко немирни лунни лъча се промъкнаха на пръсти в стаята и лукаво погалиха Вера по челцето. Тя мигновено отвори очи, седна в леглото и заговори на странен, нечуван език. После стана, нахлузи обувките си и както си беше по пижамка се измъкна през прозореца. Ловко се спусна по дървото, което протягаше клони към къщата и безшумно скочи на земята. Един храст се рзмърда и две кръгли очи замигаха срещу нея.

- Шшшт! – сложи пръст пред устните си съществото, което се криеше в сянката.

После и направи знак да го последва и се шмугна обратно в храста. Вера се ухили пакостливо (макар и сомнамбул, тя си оставаше пакостница, жадна за приключения), доволно потри ръце и на свой ред се завря в храсталака. Там я чакаше малка животинка, с гъста козинка, тъпа муцунка, малки кръгли ушички, два стърчащи предни зъба и голяма пухкава опашка, която шаваше на всички страни.

След като се разгледаха обстойно, животинката и момичето поведоха разговор на същия непознат език. За по-голямо удобство обаче, аз ще превеждам.

- Здравей, малко момиченце!

- Здравей, малка животинке! – поздравиха се много любезно те, наблягайки на явните различия помежду им.

- Би ли била така любезна да приемеш смирената ми покана за вечеря в моя дом, с моето семейство. Това би било голяма радост, както за мен, така и за моята мила женица и моите малки дечица.

- О, благодаря! С удоволствие ще приема любезната ви покана, още повече, аз тази вечер имах неблагоразумието да си легна без вечеря!– също толкова галантно отвърна Вера. А на лице на малката животинка се разля щастие.

- Това е такава чест за нас! Моля последвайте ме.

Животинката тръгна напред, после се сети нещо, обърна се и като направи поклон каза:

- Опашко, на вашите услуги!

- Вера, на вашите!

После се запровираха през гъсталака, докато стигнаха до една дупка в пръста. Дупката бе нито много голяма, нито много малка, но все пак достатъчно малка, за да се усъмни Вера дали ще успее да мине през нея. Макар и да не бе вечеряла.

Оказа се обаче, странно нещо, че дупката и бе точно по мярка. Озовали се бях в един тунел, по стените обаче имаше запалени факли, които осветяваха пътя им. Съвсем скоро стигнаха до дървена вратичка, която на мига се отвори, щом почукаха. Посрещна ги Опашковата съпруга, а зад нея любопитно надничаха, няколко умалени техни копия.

Опашко веднага се зае да представи Вера на семейството си, като започна от съпругата си – Опашкана. След това представи най-големия си син - Опашльонко, дъщеря си Опашлюна и най-малкия – Опашчичко.

После я поканиха да седне и тя се зае да разглежда дома на Опашко.

В дъното на стаята грееше камина, която осветяваше тъмния ъгъл и внасяше уют и топлина. Пред нея имаше две удобни на вид кресла, с поизтъркана тапицерия. Масата вече бе подредена, по средата имаше свещник, със запалени свещи. По стените бяха окачени детски рисунки. На пода имаше дебел, шарен килим, в който краката потъваха и който заглушаваше стъпките на Опашковите дечица, които се гонеха из стаята. Вера не изгуби много време да ги гледа и скоро се включи в гоненицата.

Мама Опашкана донесе едно димящо гърне и разсипа по чиниите някаква апетитно миришеща гозба, която щом докосна ноздрите на Вера, мигом я изпрати обратно на масата. След като всички заеха местата си, Опашкана разчупи топлия, току- що изпечен хляб и наля по чашите гъст плодов сироп.

- Опитай моята манджа, приготвя се по тайна рецепта, която знам още от баба си. – подкани момиченцето Опашкана. Нямаше нужда от втора покана. Вера грабна лъжицата, загреба и я мушна в устата си. Тя притвори очи от наслада. Това бе най-вкусното нещо, което бе опитвала някога. Щом изпразни чинията си, веднага я напълниха пак. Когато се нахрани донасита, тя почувства приятна сънливост и очичките и започнаха да се затварят. Не мина много и тя заспа дълбоко.

- Хайде Веричка, стига си спала! –Вера чу гласа на своята собствена мама. Отвори учудено очи и видя, че отново се намира в своето легло.

Ех, жалко, значи всичко е било сън – помисли си тя. Стана и мъчно, че новите и приятели не съществуват наистина.

Тя намусено отметна завивките и се изтърколи от леглото. Тогава погледна пижамката си и на лицето и засия усмивка. На колената имаше две тъмни петна, които се бяха получили докато бе лазила през храсталака.

- Сигурно трябва да си много гладна вече. Вчера не вечеря. – казваше майка и.

- О, да, умирам от глад – отвърна Вера и дяволито се усмихна.

Сми

Сми крачеше по улицата, или по скоро крачеше ту по улицата, ту по тротоара. Изборът на този маршрут се дължеше на камъчето, което подритваше с голямо умение. Един добре премерен шут и ето, то вече летеше високо и се приземяваше на тротоара, още един и се връщаше обратно на уличното платно.

И докато извършваше тези сложни маневри, Сми въртеше из главата си разни представи, представи весели, шумни, цветни и лепкави (като бонбони). Но колкото и да се опитваше да ги задържи, една мисъл упорито почукваше отзад. Само малко разсеяност бе необходима и мисълта разблъскаваше хубавите представи и изскачаше на сцената:

„ Скуучнооо ми ееее!” – извиваше тя.

Сми се напрягаше, бърчеше чело и опитваше да прогони подлата мисъл, но тя винаги излизаше победител и триумфално се завръщаше. Най-накрая Сми се предаде, дотътри се до стъпалата на един затворен магазин и омърлушено седна.

Сми бе симпатично момче, с тъмна рошава коса, която стърчеше рабъркана на всички страни. (Мога да ви уверя, че когато майка му го пусна да излезе днес, косато му си беше съвсем прилично сресана. Просто той имаше дарбата да и придава този вид в мига, в който завиеше зад ъгъла. Същото важеше и за чистите и спретнати дрехи.)

Две големи, почти кръгли очи обикновено гледаха любопитно от лицето му, сега обаче той бе забол поглед в земята и сърдито риеше прахта с обувка, чийто цвят трудно можеше да се познае, поради това му занимание. На едното му коляно имаше раничка, която бе хванала коричка. Той посегна разсеяно и започна да я чопли.

Чудеше се къде бяха изчезнали всичките му приятели. Майка му го бе забавила малко след обяда и когато излезе навън не можа да открие никого. Ето, вече цял час обикаляше напразно.

-Пфуууу! – изтръгна се от устата му. Загледа се безцелно наоколо, но нищо интересно не привлече вниманието му. Следобедът се простираше пред него и му се струваше безкраен. Тогава му хрумна една отлична идея. Можеше да извърши някоя пакост. Само при мислълта за това му стана по-хубаво. Представи си вълнението, опастността. Дори страхът от това да бъде хванат му се струваше примамлив в момента. Как не се бе сетил по-рано? Започна да обмисля какво да стори, но изведнъж отново се натъжи.

- Дори и за вършенето на пакости трябва компания! – каза си Сми.

Все пак стана, разходи се насам натам и се поогледа.

- Нищо! – отсече той. - Нищо и никакво! Ама все нещо трябва да се прави!

Така че решен на действие, той се покатери на дървото, което се издигаше до него и предлагаше удобна наблюдателница. Ето така. Сега можеше да надникне в някой прозорец и току виж открил нещо необикновено и вълнуващо.

- Вълнуващо, друг път! – разсърди се той. – Някаква баба гледа телевизия!

Че аз това ако искам да го видя, трябва просто да се прибера у нас!

Той скочи на земята недоволен. Разбира се можеше да стресне бабата, но това му се видя твърде подло.

Нова въздишка се изтръгна от гърдите му. Той се зае да обикаля паркираните наоколо коли, преценявайки качествата им. Когато видеше някоя особено хубава, подсвиркваше леко.

Но това не попречи в него да започне да се надига раздразнение, което постепенно премина в яд, а накрая и в гняв.

В крайна сметка приятелите му можеха да го изчакат. Много добре знаеха, че ще излиза. Бяха се прибрали за обяд и се бяха разбрали след това да се съберат отново. Както всеки ден през лятната ваканция. А какво стана? Той се забави само малко и те изчезнаха. И това ми били приятели! Оооооо! Щяха да видят те! Хич и нямаше да си играе вече с тях! Даже нямаше и да ги поздравява вече, ей така, направо щеше да ги подминава. А ако някой се осмелеше да му каже нещо, направо щеше да го предизвика на двубой. Щеше да им покаже на тях, как се зарязва така приятел!

Сми се остави горчивината да го залее и така се препълни с лоши мисли, че още малко и те щяха да започнат да преливат от ушите му. Вървеше и размахваше юмрук във въздуха. Напълно забрави, че всъщност бе едно наистина добро момче, което обича приятелите си.

Повървя така известно време, отдаден на лошотията си, след което обаче започна да се чуди къде все пак биха могли да се дянали приятелите му. Така де, тези дето вече не му бяха приятели. Като си помисли това, той се сети, че бе обиколил навсякъде, където биха могли да бъдат. И не ги бе открил. Да, това бе много странно. Ами ако им се бе случило нещо?

- Ама какво ме интересува къде са, хич и не искам да знам! – каза Сми, в опит да задържи лошотията, която малко по малко бе започнала да се изпарява.

- Обаче тях наистина никъде ги нямаше. Ами сега? А ако наистина им се е случило нещо?

Той уплашено се огледа наоколо, вече почти убеден, че е прав.

- Може да са ги отвлекли някакви злодеи. Ами да, колко пъти възрастните са ни предупреждавали за какви ли не страхотии, дето хич и не сме им вярвали! Ами ако е истина? – той разстроено прокарваше пръсти през косата си.

- Или пък още по-лошо, може да са отвлечени направо от извънземни. Тогава ходи ги търси! Никаква полиция не може да открие извънземните. Те вече сигурно са в космоса!

Сми още малко щеше да се разплаче. Така му домъчня за приятелите му. А колко много съжаляваше за всички лоши неща, които си помисли за тях.

Той се затича, като се оглеждаше на всички страни, жаден да зърне някое от познатите лица. Накрая спря изтощен, наведе се и като дишаше тежко, реши да отиде в полицията. Въпросът бе повече от сериозен. Той се заоглежда за полицай. Но не видя нито един. Лоша работа, защото той не знаеше къде е полицейското управление. Може би трябваше да потърси помощта на някой възрастен. Ех, ако приятелите му бяха тук, щяха да се справят сами! Но тях ги нямаше! Той отново усети парене в очите.

В този момент по улицата бавно премина автомобил, на покрива на който имаше високоговорител. Сми бе виждал такива коли, те известяваха, когато в квартала пристигнеше цирк. И ето, от колата се разнесе глас, който канеше всички да се насладят на невероятните акробатични номера, безстрашните укротители на диви зверове и най-забавните клоуни.

Още неизслушал докрай анонса, Сми хукна към мястото, където миналата година се бе разположил циркът. Още отдалече разпозна приятелите си, които с изумление наблюдаваха различните животни, които се намираха недалеч от тах, зад оградата.

Той изпита такава радост и облекчение, че напълно забрави, че им се сърди.

- Ето къде сте били! – каза им той.

Те се стреснаха и го погледнаха с леко гузни физиономии.

- Ей, Сми, ааааа, такова…- каза единият

- Ами ние, ами така де... Тя стана една...Чухме ние за цирка и без много да му мислим, право тук! – довърши друг.

- Извинявай, че не те изчакахме, Сми! – каза трети

- Нали не се сърдиш?

Сми само се засмя щастливо. Толкова му бе хубаво, че отново имаше приятели, направо от космоса си ги бе върнал, бе ги изтръгнал от лапите на извънземните!

- Е, как ще се сърдя, аз да не съм за едното изчакване? Циркът си е извънредна ситуация, то се знае! – великодушно каза той.

- Ама хайде, какво чакаме, всички по къщите. Трябва да се работи по въпроса с билетите. – подкани ги той.

Другите момчета забързаха към домовете си, за да помолят майките и татковците си за пари за билет. Сми малко изостана, колкото и той да погледа животните, после се затича и ги настигна. Компанията весело се изгуби в далечината, под погледа на една камила, която отегчено предъвкваше и която знаеше всичко, което имаше да се знае на този свят.

Нямапък!

Когато и последните слънчеви лъчи се оттеглиха с прозявки, отстъпвайки място на нощта, огромният парк сякаш стана още по-необятен. Големите дървета, които през деня изглеждаха толкова приветливи, шумолящи нежно от ветреца, който се закача с листата им и щедро отпускащи сянката си на всеки, който поиска да се скрие от жаркото слънце, сега се превърнаха в страховити черни исполини, протегнали заплашително клони, подобно на многоръки чудовища.

Разбира се, един парк нощем може да бъде и нещо съвсем друго! Нещо тайнствено, романтично и вълшебно. Но точно този парк, точно през тази нощ бе залутал из дебрите си две дечица, в чиито очи той бе започнал да изглежда все по – малко парк и все повече дива, непристъпа гора, в която се спотайват зверове, вещици и зли духове.

Това бяха момиченце и момченце, на които родителите бяха заръчали да внимават да не се изгубят. Беше се случило обаче това, което толкова често се случва, когато възрастните дават напътствия на децата. В две различни къщи, два различни чифта детски уши бяха пропуснали да чуят едно „не”. Затова те цял ден много внимаваха да се изгубят и когато накрая успяха, се бяха изгубили толкова хубаво, че хич и не можеха да се намерят.

И сега свити под едно дърво, те всячески се опитваха да скрият едно от друго ужаса, изпълнил очите им и треперенето, обхванало телцата им. Защото момиченцето никога не би допуснало да го помислят за пъзла, а момченцето… Е! То мъж ли бе или лукова глава?

Всичко това се струваше много забавно на една катерица, която ги наблюдаваше от дървото и тъничко им се присмиваше.

Защо не спеше тази катерица ли? Ами защото напук на всички природни закони, тази катерица беше нощна птица. И сега, вместо да похърква в хралупата си като достопочтените катерици, тя хрупаше жълъдче и се чудеше с какво да си запълни времето. Искаше и се, по възможност, това да бъде нещо интересно, вълнуващо или поне смешно. Обичаше да се наслаждава на живота тази катерица.

Смешните човеци долу и се виждаха чудесен пълнител за време.

О! Тя направо помирисваше страха им.

- Ха! Колко са глупави тези човешки същества! – каза си тя, със съсем малко чувство на превъзходство.

Страхувам се, че сега ще вземете да си помислите нещо недотам хубаво за нрава на гореспоменатата катерица. А аз ни най-малко не искам това, защото всъщност тя бе една наистина чудесна катерица. На нея просто и беше скучно и, ще се съгласите, тя имаше известно право. Не е лесно да си хем катерица, хем нощна птица, докато всички останали катерици са си просто катерици.

Именно скуката, а не някой недостатък на характера, я накара да замери дечицата с едно жълъдче. Замери ги, защото винаги е забавно да замеряш хората, но и защото и беше съвсем ясно как хубавичко ще ги стресне.

Ако до този момент двете деца си въобразяваха, че могат да се заблудят относно присъствието или отсъствието на духа си, то вече не можеше да има никакво съмнение колко много са уплашени. Защото и двете едновременно скочиха, вкопчиха се едно в друго и от устните им се изтръгна отчаян вопъл, доказващ, че те преди всичко са деца, боящи се от тъмнината, а чак след това една небъзла и един мъж, нелукова глава! Но сега не бе време за гордост.

А на катерицата, след като хубаво се посмя, и стана малко съвестно и малко мъчно за двете деца. Все пак малките хора бяха винаги за предпочитане пред големите.

Не искам да прозвучи така, ама нали ви казах, тя съвсем не бе лоша катерица.

Задоволила присмехулната си наклонност, тя се спусна по дървото, твърдо решила да покаже добрите си обноски и да се появи по всички правила на етикета.

- Ей! - не получи отговор. - Ей, вие двамката! Да, на вас говоря! Виждате ли някой друг заблуден глупак наоколо?

- А! Ами... Я! Катерица, пък говори! - казаха в хор децата, след като се взряха в тъмнината и разпознаха нашата познайница, която според техните представи ги бе заговорила не съвсем възпитано. Не и според нейните обаче. Тя доволно приглади кожухче и мислено се поздрави за любезността си.

- Изгубили сме се, а? Ама хубавичко ви изкарах акъла, нали? Голям смях падна! - изкикоти се тя. А децата, които никак не бяха докачливи, не знаеха да вярват ли на очите и ушите си и предишното чувство на ужас бе бързо заменено от купища нови усещания, между които облекчение, изненада, любопитство, радост, ама радост, граничеща с възторг и напиращи въпроси, измежду които няколко най-належащи.

- Ама ти как така можеш да говориш? - попита момченцето, което се казваше Никола.

- И всички ли катерички могат да говорят - допълни момиченцето Гергана.

- И изобщо всички ли животни говорят? - озадачи се Никола

- А дали пък не сънуваме? - изведнъж се усъмни Гергана.

- Но пък ако сънуваме, възможно ли е двамата да сънуваме едно и също? - зачуди се Никола.

И сигурно щяха да продължат с въпросите, ако катерицата, чието име, мисля, е крайно време да въведем в историята, а именно катерицата Немисеправятнещатакоитодругитеправят, позната по-накратко под името Нямапък!, та тя ги прекъсна!

- Вие сега тия въпроси ги задавате, защото много обичате да си чешете езиците ли или евентуално, защото бихте желали да научите отговорите им? Защото ако е второто, бих ви посъветвала да се спрете, тъй като започнах да забравям първите ви наивни запитвания, пък и малко ми надухте главата и е възможно да ми писне и да реша, че не си струва много да се разговаря с представители от вашия вид, които винаги вършат по-добра работа като мишени, отколкото като събеседници? - Нямапък бе убедена, че е стигнала съвсем до същината на въпроса, без при това да е нарушила ни най-малко добрия тон, поне според нейните катеричи представи. Същевременно беше наясно, че не е искрена, защото за нищо на света не би зарязала компанията си, поради липсата на каквато и да е друга. Пък и изглежда бе успяла да събуди истински интерес у новите си приятели, което бе винаги приятно, но просто не можеше да превъзмогне един леко заядлив гласец у нея, все пак тя бе Нямапък!. Гергана я загледа изпод вежди, размишлявайки усилено и накрая, стигнала до заключението, че така не е хубаво да се говори, я попита:

- Ти лоша катерица ли си?

- Аз!? - изведнъж се натъжи Нямапък - Аз съм катерицата Немисеправятнещатакоитодругитеправят, известна накратко като Нямапък и никак не съм лоша. Аз съм една наистина чудесна катерица! Ех, ама ти защо ми каза така, сега ми стана тъжно, а аз така не обичам да ми е тъжно?!

-

Гергана се разкая за въпроса си и следвайки естествения си порив, целуна катеричката по мястото, което би трябвало да бъде бузата и. Нямапък не очакаваше подобен обрат и остана трогната. Това изтри и последните заядливи пориви у нея. Прииска и се да се заумилква у тях и да ги погали с разкошната си опашка, но се спря навреме, преди да е станала за посмешище.

Тъй или иначе, тя изведнъж се оживи и чувствайки все още приятна топлинка от неочакваната целувка, взе твърдото решение, че децата вече са нейни приятели, а за приятелите си тя беше готова на всичко!

- Е, сега стана каквато стана! Вие сте вече мои приятели и няма връщане назад! Имаш ли приятел веднъж, имаш приятел за цял живот и нищо не може да се направи! А щом така или иначе сме вече приятели, приятели мои, то тогава поне можем да извлечем всички ползи от това! -

- Ахахахахахахаххахахххаххаха! - заля се в смях тя и започна възбудено да подскача на място, а нослето и трескаво задуши въздуха и затрептя.

Никола и Гергана можеха само щастливо да се усмихват и с удивление да наблюдават енергичната катерица.

- Какво ще правим сега, какво да направим, ахахаха, колко много неща може да направи една катерица, когато е с приятелите си и нощта е пред нея?! Не, не, нищо не казвайте, вие сте мои гости и всички забавления са от мен! - великодушно отсече тя. После ги загледа очаквателно и закима подканящо. Децата се спогледаха учудено, без да разбират какво се иска от тях.

- Ааааа!?

- Ами! Аз съм Нямапък, както вече казах, и освен това съм ваша приятелка, както също вече казах, вие не искате ли да ми кажете нещо? - някак много срамежливо каза Нямапък и дори леко се изчерви, което обаче нямаше как да се види под козинката и.

Кххм! – излезе от устата на Никола, който смутено риеше земята с обувка. - Аз, аз съм Никола и съм твой приятел, Нямапък!

- А аз съм Гергана и също съм твоя приятелка! – събра смелост да каже момиченцето, следвайки примера на Никола.

Нямапък! моментално забрави внезапно обзелата я сантименталност и хукна нанякъде, оставяйки децата да гледат към мястото, където преди секунди бе седяла една говореща катерица, наричаща се Немисеправятнещатакоитодругитеправят, за по-кратко Нямапък!, която се бе обявила за тяхна приятелка.

И докато гледаха неразбиращо тя изведнъж се върна.

- Хей, ама какво правите още тук, нали ви казах, че тръгваме? Има толкова неща да се вършат! - и отново се завъртя и затича по полянката, но този път децата бяха подготвени и затичаха след нея. Колко различно изглеждаше всичко, което допреди малко ги бе ужасявало! И луната, която се бе крила зад един облак, сега откри лицето си и великодушно ги заля със светлината си. Нямапък! им посочваше това или онова дърво и им казваше коя катерица живее на него. При това доста шумно, защото тя бе много по-бърза от тях и пазеше завидна преднина, затова и се налагаше да вика.

- Какво става, пак ли ти, Нямапък!? - обади се изведнъж един сърдит глас от близкото дърво. Една госпожа катерица гледаше надолу и размахваше пръст. - Събуди дечицата ми! А едва ги приспах! Защо си се развикала така? Защо не спиш като всички нормални катерици?

-

Нямапък само и се изплези и продължи нататък, а Никола и Гергана погледнаха извинително към ядосаната дама и последваха немирната катерица, която вече им махаше от другия край на поляната нетърпеливо.

- Сякаш бих искала да бъда като всички нормални, скучни катерици! А знаете ли, това беше моята класна от училище, хахаххаххахха, не може да де отучи да ми говори така, въпреки че вече отдавна не съм нейна ученичка. Но навремето много ме е наказвала, хахахххахахха, беше си наумила, че ще ме вкара в правия път. Ххаххаххахаххаха!

- Нима и вие ходите на училище? - попита Никола.

- И още как. Но знаете ли, тя съвсем не е лоша и всъщност винаги се е отнасяла добре с мен, съвсем по майчински и аз много я обичам, но така ми харесва да я дразня. Не мога иначе. Пък и всички вече знаят какво да очакват от мен, мислят, че съм им ясна. Засега не искам да ги разочаровам и се държа според очакванията им, винаги трябва да има една черна овца в стадото. Но някой ден така ще ги изненадам! Хахаххахахахахах! Аз дори не знам кога ще е това, и себе си ще изненадам, не е ли прекрасно това. Да знаеш, че животът ти пази една изненада в резерв, хахаххахахаахаххаха!

- Ах, Нямапък!! Не мога да си представя нищо по-хубаво от това, че вече сме приятели! - възкликна Гергана, докато гледаше възхитено необикновената катерица.

Никола бе напълно съгласен с нея, но реши, че изразяването на подобен бурен възторг е момичешка работа, затова само кимна мъжествено.

- Е, хайде стига нежности! – изкиска се Нямапък! поласкана. - Към езерото, искам да ви покажа нещо такова, каквото едва ли сте виждали.

- Към езерото ли? Ами че ние днес вече бяхме там!

Наистина те бяха прекарали няколко часа днес на това езеро, в което съжителстваха лебеди и патици. И въпреки че се бяха забавлявали чудесно, хранейки птиците със специално донесения за целта хляб и наблюдавайки твърде итересното им поведение, все пак не смятаха, че на езерото има чак нещо невиждано.

Ала Нямапък! само ги погледна загадъчно и ги подкани да я последват. Те изминаха пътя към езерото в мълчание. Нямапък! не искаше в никакъв случай да издава какво им предстои да видят и тъй като добре се познаваше, предпочиташе да мълчи, за да не се изпусне.

Когато стигнаха до езерото, децата останаха с отворени усти от изумление. Статуите, които днес бяха видяли да се седят съвсем неподвижно, както се полага на една статуя, бяха оживяли и напуснали местата си. Група мъже играеха карти доста шумно. На полянката елегантна двойка танцуваше, а няколко голи деца се гонеха около езерото.

- Е, какво ще кажете? – попита Нямапък, обзета от гордост, секаш тя бе отговорно за случващо се пред очите им чудо.

- Но това е невероятно! Как е възможно? – прошепна Никола, без да може да откъсне поглед от плавните движения на издяланите от камък хора.

- И толкова прекрасно! – също така прошепна Гергана, сякаш изплашена, че ако проговори по-силно всичко ще изчезне.

- Възможно е, възможно е! Също толкова възможно, колкото и това, че в момента разговаряте с мен. – отвърна Нямапък!.

- А нима те оживяват всяка нощ? – попита Никола.

- Да, стига да няма хора наоколо.

- Ами ние?

- Е, вие нали сте с мен! – потупа се по гърдите тя.

Наистина, статуите ги бяха забелязали, но не им обръщаха никакво внимание. Двойката продължаваше да танцува, играчите на карти се скараха за нещо, а децата продължаваха да се гонят, смеейки се звънко. Между дърветата се зададе друга двойка, хванати за ръце, те се гледаха влюбено. Те избраха една усамотена пейка и седнаха. Тогава децата забелязаха нещо странно. В средата на езерото имаше една девойка, която стоеше сама. Тя беше необикновено красива, ала от нея се излъчваше такава тъга.

- Нямапък!, защо това момиче седи само и изглежда толкова тъжно? – попита Гергана.

- О, това е езерното момиче.

- Езерното момиче?

- Да. Нейната история е много тъжна. Тя е човек, но над нея тегне проклятие. Превърната е в статуя. И макар да оживява всяка нощ, не може да напусне мястото си. Само лебедите и патиците са и компания. Останалите статуи не могат да отидат при нея. Една моя приятелка патица ми разказа това.

- Но това е толкова ужасно!

- Да! Не може ли да се развали проклятието? – разсърди се Никола, на който му се прииска да можеше да направи нещо, за да спаси злощастната девойка.

- Ако някой повярва, че тя е истинска и се влюби в нея, проклятието ще се обезсили. Ала са минали толкова години и досега нищо не се е случило.

Докато гледаха езерното момиче, небето започна да изсветлява. Нощта приближаваше своя край. Статуите се отправиха към местата си. Всеки зае своето място, няколко последни намествания и застанаха неподвижни, сякаш никога не бяха помръдвали.

- Е, приятели, вече се съмва, на мен ми е време за сън. – каза Нямапък!, като се прозя. – Мисля че по светло няма как да объркате пътя.

- Нямапък! Много ще ми е мъчно за теб!– възкликна Гергана, а от очите и потекоха няколко съзли и се затъркаляха по лицето и.

- Е, и аз мога да се сещам понякога за вас. – каза Нямапък, като си придаде весел израз на лицето.

- В някоя тъмна нощ, когато ми е особено скучно, ще ми се прииска да имам наблизо двойка заблудени глупаци! – намигна тя.

Никола се опита да се усмихне, но усети, че очите му подозрително започват да парят.

- Ние, така или иначе, не бяхме точно изгубени. Т.е. изгубени бяхме, но само защото цял ден много внимавахме да се изгубим. Просто да го знаеш, да не останеш с погрешно впечатление. – каза той.

- Ама разбира се. То се знае. – съгласи се катерицата. След това се накани да тръгва, но се спря, погали ги с опашка и подхвърли - Пък и ние пак ще се срещнем. Аз разбирам от тези неща. Не може да имаш приятели за цял живот и да не ги видиш отново!

Катерицата бързо се отдалечи. В края на полянката се спря, обърна се и им помаха весело, те и помахаха в отговор, доволни, че е далече и не може да види съзлите им.

Изминаха няколко години. Семействата на Никола и Гергана отново дойдоха в града, в чийто край е разположен огромния парк, станал сцена на необикновените им преживявания. Никола и Гергана вече бяха по-големи, ала си спомняха онази нощ, толкова ясно, сякаш се бе случила вчера.

През годините си бяха мечтали за момента, когато ще се върнат в парка, бяха си представяли срещата си с Нямапък! Бяха се чудили какво ли е станало с езерната девойка, дали някой бе развалил проклятието. Помежду си много рядко говореха за това, нямаше нужда, то живееше и у двамата.

Затова в мига, в който пристигнаха, още преди да са разопаковали багажа си, те се срещнаха и се отправиха към парка. Беше привечер и докато стигнат стана съвсем тъмно. Сърцата им биеха учестено, но този път не е от страх, а от вълнение. Ето, вече бяха тук. Всеки миг можеше да чуят гласа на Нямапък, жизнерадостния и глас, в който леката подигравка вървеше ръка за ръка със струящата от него топлота.

Обикаляха между дървета и очакваха! Накрая търпението им се изчерпа и те започнаха да я викат по име.

- Няяямааапъъък!

- Няяямааапъъък!

- Няяямааапъъък!

Изведнъж едно дърво над тях прошумоля. Те вдигнаха поглед и видяха милата муцунка на Нямапък! да ги гледа с изненада и радост, но и някак смутено. Те заподскачаха от радост и започнаха да я викат при тях. Тя се поогледа тревожно, надникна в къщичката си, чак след това се спусна по дървото.

- Е, кажете сега не бях ли права! – самоуверено каза тя, ала някак приглушено. И докато говореше тръгна, сякаш искаше да ги отдалечи от дървото.

Никола и Гергана обаче, щастливо усмихнати, не помръдваха.

- Е, хайде де, да не сте забравили, има вълнуващи неща да се вършат, приятели! – каза им Нямапък и хукна напред. Те затичаха след нея, през смях, Всичко бе толкова хубаво. Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-високо започваше да говори Нямапък.

Скоро стигнаха до езерото. Само че този път статуите си седяха по местата.

- О, значи той пак е тук! – каза Нямапък!.

- Кой?

Катерицата им посочи една пейка. На нея седеше млад мъж, в ръката си държеше книга, която нямаше как да чете, тъй като бе тъмно. Те се приближиха още малко, за да го разгледат. Имаше слабо, одухотворено лице, някак измъчено. Погледът му бе насочен към езерната девойка и по лицето му можеше да се прочете такъв копнеж и тъга.

- Но кой е той? – попита Гергана.

- Не знам, но идва всеки ден от месеци, сяда винаги на тази пейка и се взира в езерното момиче. От ден на ден слабее. Тръгва си късно вечер. А статуите недоволстват, заради него имат само по няколко часа на нощ свобода.

Нямапък! им разказваше, ала изглеждаше някак неспокойна, тревожна, погледът и все бягаше в посоката, от която дойдоха.

- Е , много съм щастлива, че се видяхме отново! Моля ви, елате утре пак! Аз сега трябва да вървя. Време ми е, хаххаха – засмя се нервно тя.

Никола и Гергана не можеха да повярват.

- Нямапък!, ти сигурно се шегуваш!

- Да, да, шегува се, хахахах! Нямапък!, та ти си нощна птица, хахахха, за малко да се вържа! – смееше се Никола.

Катерицата пристъпваше от крак на крак и цялата бе смущение.

- Ами да, нощна птица, да!

- Кх, кх, така де - продължи тя – работата е такава... аз... ами трябва да се прибирам при моите дечица. – и като каза това нежност измести смущението.

Никола и Гергана гледаха с недоумение.

- Е, нали ви казах, че ще изненадам всички, дори и себе си.

- Нямапък!, ами това е чудесно! – осъзна, какво и казва катерицата, Гергана.

- Да, Нямапък!, разбира се, върви! А пък ние утре ще дойдем по светло и ще ни запознаеш с дечицата ти.

Нямапък! се раздели с тях, изпълнена с признателност за разбирането и забърза към своя дом.

А Никола и Гергана се погледнаха срамежливо и неуверено се хванаха за ръце, после се отправиха към пейката, на която бяха седяли влюбените статуи.

Няколко дни по-късно във вестника излезе съобщение, че статуята, която бе красяла езерото с патиците и лебедите, е изчезнала. Предполаше се, че е извършена кражба. Полицията разследваше случая, ала нямаше очевидци, които да подпомогнат разследването.

-