Дидка

- Ех, колко пролетно може да му стане на човек, когато навън е пролет! - радостно възкликна една Дидка (а ако познавате точно тази Дидка, ще бъде съвсем излишно да споменавам, че освен радостно, тя още възкликна и гръмогласно, макар и с нежен момичешки глас) и опита да изприпка весело по алеята, ала безуспешно. Вместо това обувките и направиха трак – трак – трак – трак, официално си потропваха, а тя така искаше да се отърве от тях, да ги срита в някой храст. Не стига, че и бяха крайно неудобни, с високите си токове, ами и нямаше как да се чувства по-нелепо, насред парка, обута в неуместните си обувки.

Само че тя така или иначе скоро стигна там, закъдето беше тръгнала, настани се на пейката, сред ятото шумни приятелки и изхлузи мъчителите. Видяли се свободни, пръстите на краката и започнаха немирно да мърдат на всички страни, начело с двата палеца, които стърчаха поне сантиметър пред другите и бяха съвсем очевидните предводители на двете разлудували се компании.

Обувките и пък тупнаха на земята и привлякоха вниманието на една дидкина приятелка, едно Пете, което им отдаде заслуженото и се намъкна в тях, оставяйки след себе си чифт далеч по-подходящи за местността такива. Дидката се възползва, отмъкна ги бързо и с упорито изражение, реши да не ги отстъпва за нищо на света. Но нямаше и нужда. Петето възхитена се зае на свой ред да потропва наоколо, без неудобство обаче. В опит да затвърди позициите си на постоянен наемател, поне за тази вечер, на удобните патъци, Дидка извиси глас, без никакво усилие заглушавайки смеха и възгласите на останалите момичета, забелязали новия тоалет на Петето. Тя пък бе напъхала панталона си в дебелите си чорапи, за да може да се открие по-добра гледка към изящните обувки.

- Пете, толкова ти отиват, ако искаш остани с тях цяла вечер! – гърмеше гласът на Дидка.

- Уаххахахаххахаххаха, Пете, отиват ти, ама пък колко да ти отиват?

- Викич! – смръщи вежди Дидка, смъмряйки недосетливата Викич.

Викичът се стресна и погледна Дидка, която въртеше очи и заговорничеше с поглед. Тя бързо се ориентира в ситуацията и реши да остави смеха си да говори, вместо нея. А този смях бе наистина впечатляващ.

Междувременно сумракът потъмняваше в мрак и луната скоро заблестя, голяма и кръгла над главите им. А паркът освен с кучета и други компании пролетопоклонници се напълни и с постоянните си нощни обитатели, парковите феички. С настъпването на нощта те се събуждаха, разтъркваха очи и литваха, издавайки почти недоловим звънък смях. Невидими за хората, по-наблюдателните от които зърваха бледи светлинки в тъмнината, които определяха като светулки ( всъщност светулките са само далечни тяхни родственици ), феичките започваха да угаждат на своята пакостлива природа. Незлобливи и симпатични, те все пак обичаха, повече от всичко, да си правят шеги.

В това време Петето съвсем невъзмутимо, неоставяща се бурния смях на приятелките и да я смути, маршируваше по алеята, изпълнена с достойнство. Или ако щете дефилираше. Импровизираният моден подиум обаче се оказа твърде изкушаващ и Дидка се присъедини, готова да демонстрира чудния контраст, който се получаваше между изисканото и облекло и петините кецове. Освен впечатляващите си гласови данни, Дидка притежаваше и изобилие от къдрава коса, която съвсем навреме бе започнала да расте надолу, вместо нагоре, както имаше навика в едни по-ранни детски години. И именно тази разкошна коса развяваше тя, докато крачеше грациозно. Една друга рошава девойка, попрекалила с цветовете в облеклото си, реши, че невероятните цветови комбинации си заслужават да се видят от по-добър ъгъл и също се включи. Викичът обаче остана зад кадър, заснемайки представлението.

- Ужас! – изрази възхищението си тя.

Всичко това привлече вниманието на една от най-пакостливите феички, носеща, незнайно защо, името Кольо. Това само по себе си бе странно, но то не бе единственото и име. Освен под него, тя се подвизаваше и под имената Томи, Цезар, Томас Джеферсън, Мария Тереза и Пешко! С такъв товар на гърба си, не бе трудно да се разбере защо така обичаше да прави бели.

И тъй феичката се приближи тихичко, забеляза чашката на Дидка, оставена до пейката и с добре премерен шут я събори на земята. Съдържанието и се разтече, а немирната Кольо, която бе наистина миниатюрна, се гмурна в него, изплувайки поопиянена. Тя изтръска замаяно крилца и като летеше зигзаобразно се засили към Дидка и се пъхна под очилата и. Там с един мощен напън издуха струя въздух и стъклата им се замъглиха напълно. Дидка безпомощно размаха ръце, изненадана от внезапно настъпилата тъмнина. Спъна се в един камък и за малко да падне.

- Опа, какво стана? - свали очилата си, и с недоумение ги избърса.

Томи обаче вече се бе насочила към рошавата приятелка, вмъкна се в косата и и започна да създава невъобразим ужас там, тя дърпаше, топираше и връзваше възли. Когато остана напълно доволна от резултата, Цезар с мъка си проби път навън и хълцукайки започна да обмисля следващото нападение. Ставаше и все по-трудно да фокусира поглед. Аха и да запее! На пейката Викичът бе примамила едно куче и егоистично се радваше на компанията му, без да викне рошавата. До нея Петето блееше, зяпайки в другата посока. Томас Джеферсоновата идея назряваше, забелязвайки как Петето не изпитва силна възхита към кучешкия род. Мария Тереза се доближи и подшушна завалено нещо на ухото на кучето, то я изгледа съучатнически, след което се хвърли върху Петето и започна усилено да измива лицето и с език.

- Ама махни се! Къш! – викаше тя. Рошавата и Викичът се смееха малко злорадо. Само че Викичът не трябваше да се смее още, защото вече бе тя наред.

Кучето обаче имаше самоуважение, затова разбирайки, че не е ни най-малко желано, се оттегли с достойнство. За момент всички притихнаха и тогава се чуха песните на нощните птички. Викичът бе разпалена природозащитничка и отскоро се бе хвърлила в изучаване на видовете птици. Затова тя наостри уши и се опита да познае какви са тези птици, които пеят. В този миг Пешко се вмъкна в ухото и и дълго потисканата песен се разля от устата и:

- Гоооодиииинииииии! Лууудиии, млааадиииии гооооодиииинииииии!

. Викичът се сгърчи и притисна ухо с ръката си! Тя не можеше да чуе гласът на феичката, но изведнъж слухът и се изостри и тихите звуци наоколо закънтяха със страшна сила в главата и.

- По –тихооо! – помисли, че вика тя, а всъщност едва го прошепна. После с ужас видя как устата на Дидка се отваря и тя всеки миг ще проговори...

Само че феичката, изморена от многото свършена работа, бе заспала дълбоко. Тя се изтърколи от ухото на Викича, тупна в тревата и праведно захърка.

- Ей, ама стана напечено изведнъж! – обобщи Дидка. Викичът установи, че макар и впечатляващо силен, гласът на Дидка не нанася никакви поражения и си отдъхна. Петето все още забърсваше с кърпичка лицето си. Рошавата пък бе опитала да прокара пръсти през косата си и с ужас бе установила, че това е напълно невъзможно. Дидка потърси чашката си и видя, че е разлята.

- Кое от вас, ужасни момиченца, ми е разляло чашката?

- Ха, ние чашки не разливаме, ние само ги изпиваме! – обади се вече дваж по-рошавата дидкина приятелка и се заля от смях, заедно с Викича, която напълно подкрепяше изказването и.

- Тъй тъй! Тъй тъй! – проточи Дидка, събу кецовете на Петето и забеляза, че от чорапогащника и стърчи един палец. – Дет се вика, май ни е време да си ходим тогава. Че някои имат котки, дето са безчинствали цяла вечер и сега трябва да им чистят.

По една случайност дидкината котка се казваше Томи, наричан още Томас Джеферсън и Мария Тереза.

И тъй Дидка си тръгна и приказката свършва дотук, защото тя бе главния герой, а без главен герой не мога да продължа. Довиждане и до нови срещи.

Каква е поуката ли? Ами друг път Дидка да не си тръгва толкова рано!